Не се научи

туй сърце,
със пулс

ритмичен

да остава.
Ни,

в тишината,

с лихото лице.
Ни в дните,

дето

го раняват...

Не се научи,

туй сърце,
предчувствено,

да

разпознава...
Приятели,

от врагове...
Безмилостно,

да

не прощава...

В безгрешие,

да се опазва...

Да бъде,

безпределно

честно само...
И не,

за всеки

грях,

да се наказва,

в среднощно-късна

безсловестност...

Вината си,

да

не признава,
не се научи,

и до днес...
И прагматичност,

да съзнава...

Да преуспява,

в интереси...

Не се научи,

и до днес...

 

Не можеше.

И не опита.
С вериги,

здрави,

да сплете...

Оковите си.

Все,

да пита...

Затвор,

ли са...

Или защита.

2

След

неусетното си

вихрогонно

тичане,
залитам

с тишината

от въпроси...

И в мен,

аритмии

изричат,

безкрай,

сърдечните

откоси...

 

Дали

за ужаса,

разбира,
нощта,

безсънно

огледало...

 

3

Залитам...

Тишината,

Пребледнява...
И как ли,

от сърце,

да отговоря...

На луд ли,

кръста,

все,

съм носил
Или,

на разум,

непристорен...

4

Разплита

тишината

среброкосие...
И беднота.

И грях.

И срам..

 

Душата,

разпна ми...

И гола.

Боса е...

Душата ми...

Пред

късна

дан...

Несбъднато,

в сърцето ми...

И как ли,

да, й дам...

 

5

 

Не се научи,

туй сърце...

Не се научи.

Предчувствено,

не се опита...

Макар,

предчувствието,

все,

в кръвта му,

да горчеше...

 

А нямаше,

и как...

И аз,

предчувствено,

да зная...

 

Че точно,

туй сърце...

И без остатък,

ще раздам,

до края...