Над затвора на тихата самота
ето, отново пада бавно нощта
и тихо се в стаите промъква,
ръси мисли и тъга разпръсва.

Подпряла гръб на стена студена
една душа плаче-бедно сираче,
тишината крещи, ушите разкъсва,
радостта се затихва към врата краче.

Огън на цигара раздира полумрака
мисли се раждат и гаснат в пепелта,
времето спомени краде и си тик-така
среща и разделя без да чака.

Броди боса в някаква празнота
вярата с наведена глава...
изморени длани, погубени мечти
дълги коридори в тях самота.

Надежда изгоряла-сива, пепелява
вятър студен сажди развява,
шепа спомени, очи насълзени-
вятър студен прашинки отвява.

Обстрелван от лунните лъчи
поет над стих мълчи
таен стон дреме в него там
отново сам, пак е сам.

Над затвора на тая самота
ето, отново се промъкна с нощта
в душата се покри, лицето промени
тъгата в мен
     аз между четири стени.