Пътувам като скитница в годините
и търся своя изоставен дом.
Забравила какво  милостиня,
 не искам да се моля за подслон.

Пътувам, а във мен пътуват дните
по своя неотклонен коловоз.
Във бягството намерила защита
към скритата си същност търся мост.

Но летвите посрещат ме пропукани
и мостът залюлява се под мен.
През някаква невидима пролука
в душата ми нахлува късче ден.

И осветява острова в сърцето ми -
сред мъртвите води от пустота
той още пази спомен за отнетото
и чака скоро да го посетя.

Но аз не искам със дъха си, грешния,
да вдъхвам на неживото живот
и продължавам някак тъжно-смешна
самотния си скитнически ход.