Тежко беше пладнето, тромаво пристъпяше
и челото, потното, триеше с ръка.
До върбите бели спря и се изкъпа
като малко кученце в селската река.

Класовете, едрите, радостно прозвъннаха.
Записука зърното с тъничко гласче.
Сякаш нещо мило в нас се бе завърнало
и с крилцата пърхаше в тясното сърце.

Бавно се разтваряха цветовете, белите.
Като мренки сребърни трепкаха листа.
Слепи ли били сме, че не сме видели
и сме сме докоснали тази красота.

Чак сега разбираме колко са ни липсвали
тези селски ниви с дъх на чернозем.
Страшно е дори за миг да си помислим:
\"Слепи щом родени сме, слепи ще умрем\"!

Но сега заслушали зърното как суче
сокове горчиви жадно от пръстта
някак неусетно почваме да учим
как се сътворява вечна красота.