Откъде се домъкнаха неумити, брадати
и във ъгъла шумно заспориха.
Над главите им светеше слънце рогато
и лъчите му пускаха корени.

Гласовете им гръмки земята надигаха,
оживяла, пръстта се разтваряше
и дълбоко под тях бял петел кукуригаше
и зовеше ги тъжен и царствен.

До подземното царство пътеки не водеха,
нито плискаше Лета водите си,
но полека се вдигнаха. Дрипава гордост
като куче пое по петите им.

И изчезнаха в мрака. Увиснаха сенките -
лакоми паяци в ъгъла,
за да дебнат последната слънчева семка
и мълчаливо да я погълнат.