Прокоба

Изтече мътната вода. Порой се свлече.

А после жълтата дойде и ме отне.

Червената по-лудичка вървеше,

а черната душата ми закле.

С парцал и четка  катадневно

визажа си изчетквам от бои.

Не съм аз селската кокетка

от Лариния род, и пак – уви!

Очите ти на точки от разбиване,

на цял екватор слънчев пек от мен,

горите да изходят, вълк да видят,

сърна да пощадят до сур елен...

но няма ги огнищата им жарки

ръцете да запалят с млада страст,

по тялото сакато паяче провлачи,

краката ми – студени като в ад.

Защо я няма старата ми парка,

гадини да нахраня с доброта,

герданче за слепок да вържа ярко

и нейното сърце да укротя...

Водата на света ме е повлякла,

едва опирам в остри върхове.

Последната си риза плакна,

преди нарочен ангел да ме отнесе...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf