Към дъното си теглеше ме блатото
и давеше ми тинята му лепкава.
Аз знаех: вече няма път обратен,
но от това ми ставаше по-леко.

Лишена от кошмара да избирам,
се губех като шепа морска пяна
и птиците писукаха след дирите
на няколко мехура изостанали.

Изчезвах, но усещах, че съм жива.
Сама не знаех на какво приличам,
но търсех образа си причудлив и
се губех във догадки най-различни.

Оглеждах се във люспите на рибите -
очите ми изтръпваха от блясъка,
но не посмях дори веднъж да мигна -
все виждах се изхвърлена на пясъка

и молех се на сутринта рибарите
да ме открият крехка и изстинала
и да си спомнят приказката стара -
как феята на блатото загинала.