Небето сиво е,
диво, Красиво Е,
сбор на Оборище чак!
Не за въстание
среща си даваме-
Пролет да срещаме пак.
Небето сиво е,
но планинари сме-
не сме от захар, нали?

Раничко ставаме,
стягаме раница
и анорак, че вали...

Майка- Природата
плаче за хората-
сълзи дъждовни, за нас!
За туй, че много сме
роби сме, Бога ми,
чак до последния час-
в който Съзнаваме,
че няма бягане,
няма  СъмНеНие в нас-

че се завръщаме,
 за да прегръщаме,
за да танцуваме в транс...

Затуй, че Живи Сме,
Диви, красиви сме,
че сме се срещнали пак-
след дълго скитане,
питане, дните  си
сбрали сме в стария сак...
Нейде край огъня,
 ЗаЕдно сме, Хора сме,
Жива Душа Сме...На Път!

Жива Природа сме,
Живи сме, Бога ми-
\"лудите\"-тъй ни зоват...

\"Ние, другите, лудите\"
сме изумрудите
в нечии ясни очи-
цветята сините
или маслините,
спомнящи цветни мечти...
Бръчки на Щастие
ражда Прекрасното,
ражда акорди и стих-

Ражда разбиране,
себенамиране,
в нечий приятелски лик.

Искри от огъня
над босоногия
танц със иконата- стих
не ме пожалиха,
милват ме, галят ме,
спомнят ми ромона тих
на онова ручейче,
в себе си скътало
спомен за Живи Води.

Скътало бисери,
с Обич орисали
сънища, нощи и дни.