Те безпътни ми бяха - пътеките,

водещи вечно към Аз-а ми.

Във хаоса предяха се нишките,

от чужди ръце прерязани.



Бушувах сред спящите съвести,

останали ненаказани.

И пътят си губех от горести,

и в черното изцелявах се.



За миг да поспреше сърцето ми,

в идеали задушавах се.

Но достигнала своите граници,

посрещах ги, оцеляване.



И в кърви са вече нозете ми,

последните крачки са трудности.

И слънцето пак свети в очите ми,

началото давам на същите...



А началото края ще бъде.

На новата вяра - измяна.

Борбата безмилостно търси ме,

финалната права... и продължава се...