Заставам пак пред дървената порта...
Очите ми се пълнят със сълзи...
Защото вече няма кой да я отвори
и няма кой за мене да тъжи…
Да можех някак времето да върна
да се събудя и да съм пак дете...
Във мрака татко тихичко да ме прегърне
и приказка за лека нощ да ми чете...
А аз да слушам сгушена в леглото
и после със усмивка да заспя...
За лека нощ да ме целуне по челото...
Един живот, отронена сълза...
Таня Симеонова
