Вятъра пак бърза да докара зимата
и ми маха с ранен листопад.
Клоните разгръщат призрачни обятия
да обхванат слънцето и мен...

И тишината ми дойде на гости
седна в хола да пие кафе.
Да поговорим, като стари приятели
споделящи болки и страхове...

Кога ще се накани да си ходи?
Ще отведе ли и приятелката самота?
Или двете пак ще зашушукат
за минали грешки и вина...

Стоя опряла длани в стъклата
пак с едри капки стели се дъжда
в очите си усещам натежала
оловена, пречистваща сълза.

И расне мисълта - онази за надежда,
и чувам - хлопва се врата.
Отидоха си май неканените гости
подплашени от вярата и мъдростта...