Снощи поседнах с китарата стара –струни отпуснати, гриф наранен…Този живот докъде ме докара –бях я забравил, а уж съм Бохем…С пръсти докоснах самотните струнивлях им живот и във приказен хорпесни изплакаха спомени чуднив гами мажорни, след туй - в ла минор…Първата песен със мене изстрадатрепет любовен на плахо момче –песен с китарата, аз, серенада,първа целувка с туптящо сърце…Втората песен във Ямбол ме върна,аз - млад войник със китара в ръка,своя любов във живота прегърнал,с радост понесъл на плещи света…Третата песен отведе ме в Русе –песен, възпяла студентски живот…С Менделсон виното влюбено вкусил,влюбен студент под венчалния свод…После промените песни родиха,мъжки китарата страдаше с мен –тъжна, възторжена, шумна и тиха –тя във живота ми бе всеки ден…После забравих я – стара китара -злият живот сякаш нейде я взе.Скри младостта ми той – мама му стара.Спомени - куп ми остави поне…Звездно небе и луна, серенади –днес за децата ни мит е това…Някога помня - във нашата младостс име \"романтика\" беше света…Моята стара и вярна китараднес окачих я, до мен да виси…Тя си е същата, аз съм стариятмъж уморен, но със детски мечти…