Сърцето ми - разбито,
а душата ми гори.
Като цигара ме запали,
пригаси и остави да допуши друг.
Но таз цигара, тъй свикнала
със твойте устни,
не позволява друг отровата й да поеме.
И завали ли дъжд,
тя става непотребна.
Отвсякъде разкъсана,
сякаш удавена.
Точно както аз се давя
в собствените си реки от сълзи.
Болката ме кара да изгарям,
ала вече мокра, не успявах.
Оставаше ми само болката!
Така принуждаваща ме да крещя,
чак глухите да чуят виковете ми.
И щом дъжда се спря,
цигарата изсъхна!
Вече бе готова да усети
чужди устни върху себе си!
И чрез яда и болката,
със много мъка, цигарата започна да кади.
А друг човек, изпратен той от Бог,
мина покрай нея.
Видя я и започна да поема
по мъничко отрова всеки ден.
С времето той накара я
вечно да гори и никога да не загасва.
След загубата на познатия приятен дим,
старата любов се върна.
Но виждайки ме в чуждите прегръдки,
той остана там вечно да кади по мен!