Едно момче играеше с клоун.
От парцали беше.
Стар, прокъсан.
Той всъщност,
беше неговата същност!
И там живееше!
Наденеше ли шарената дреха
и клоунът парцален,
оживяваше!
С усмивка крива,
той - плачеше!
След туй пък - хей така,
от старите парцали,
душата му избликваше!
И всички той разсмиваше!
Животът ни безцветен,
оцветяваше!
И хората - забравяха заразата,
да са намръщени
и да се мразят!
Той - виц разказваше,
а после приказка
и всички в стиховете си
омайваше!
Чудесно бе
и двамата щастливи бяха.
Но, мина време...
Момчето все порастваше.
И бе естествено това.
А, клоунът в ъгъла го чакаше.
И все по-рядко - двамата се сливаха.
Един ден - просто си отиде.
Не вярваше той и не разбираше!
И днес седи, очи затворил. Свлечен.
С една сълза - потекла и засъхнала..
Очаква своята душа
тоз клоун тъжен.
Без нея - бавно той умира.
Момчето - мъж голям е вече!
Едва ли той за детството се сеща.
И клоунът направен от парцали,
не е по мярка
на фигурата мъжка.
А той го чака!И още се надява!
Че, пак отново ще разсмиват!
Че обич пак на всички ще раздават!
И в жалост
ще пролеят те сълзица...
А аз, като разказвам тази случка,
се моля - своят клоун да опазя.
Да плача, да се смея и обичам.
Да бъда жив човек до края.