Не се събуждам, задължително в ранни изгреви и зарева.

Защото, просто тях – не ги доспивам...

Разбуждат ме ухания, недоразбулени мои синева.

И в тях, деня си, мила, преоткривам...

Отпивам и опивам се, и в тях попипам... И ми стига засега.

Защото ти си мойта самодива...

Защото си магия за дъха... Нестихващият огън във кръвта.

Защото девствени в съня ги взимам...

За късната ми обич, мила... За неизгрелите ми начала.

Дали и теб, до края им, ще имам...

Прекрачил в късната умора на предутрините небеса,

с еуфории метафорни – кимам...