Мои хълмове бели, на слънцето коня изпуснахме.
Издрънчаха юздите му, цвилене гръмко ни стресна
и додето усетим, прахта се надигна и вкус на
сгорещена земя ни задави и парна лицето.

И горчеше пръстта... И долавяхме стона на зърното -
как за помощ зове и се моли за дъжд и за вятър...
Понапънахме мишци и бавно по гръб се обърнахме
и отправихме поглед в безкрая и още нататък.

И пристигна дъждът - нито зов, нито тежко проклятие,
просто вечната жажда за повече обич човешка.
Зашумяха дърветата с влажни от нежност обятия,
стръмнината полегна на хълбок гореща и тежка...

Мои хълмове бели, под нас наедрява животът.
Избуяват житата  в невидими кълнове скрити
и долавяме ритъм, в стъблата, източени кротко -
сякаш кон се завръща и удря по пътя с копита.