|
Мълчаливата сцена
Мълчаливата ми сцена потръпва от напрежение,
някой премръзнало чака да кажа няколко думи.
Или да закрещя, или да заплача. Да отворя вратата
за да спре това леко небрежно почукване.
Но никой не ми каза, че мога да сляза от сцената.
Пиесата свърши. (А колко гнусно истинска беше)
Сцената ми седи пренебрегнато мълчалива.
(Но то кога ли се пада на сцената да каже някоя дума)
В дланта ми се забива треска от разбита гордост.
Кръвта ми на капки пада по сцената, ще остане петно.
Някой ледено чака да си призная, с наведена от срам глава,
че съм посредствено и невзрачно момиче. Няма да стане!
И без това на сцената съм различен човек....
На тази мълчалива сцена аз съм единствен актьор,
режисьор, съдия, палач, следовател, предател, идиот....
А публиката ми е просто публика. И нищо друго.
(Връщам се обратно към спомена за хубавите ми сънища.
А казват, че от сън спомени няма.)
Тъжен, банален монолог. До диалог така и не дораснах.
Явно е дори и за мен, че започвам нова пиеса.
Опасявам се, че и тази няма да е по-малко истинска.
Опасявам се, че няма да има много проза. Само поезия.
И СИВИ(колко прекрасно ще е ако стане) ежедневия.
Действащи лица- аз. Този път в ролята на себе си.
Всичко бих заменила за един ден- божествено Сив и дъждовен.
Ето, потропва дъждът по капаци, покриви и ламарини.
Остава ми само да сляза от сцената, да изляза навън, към света.
А Сивото ще дойде в съня ми, защото само така съм го имала.
(Но това е сега-за сега.)Позволявам си лека усмивка
в лицето на такъв убийствен, идиотски оптимизъм.
После ме напушва на смях истеричен. Антракт.
Малка почивка за разбърканият ми мозък.
Ето ме, разхвърляна като изписани листи, без сценарии,
паузи, емоции. Ето ме, такава съм, наистина съм такава.
Или си тръгваш със публиката, или оставаш завинаги.
(Искаш ли да ти кажа какво ще избереш? Знам преди ти да знаеш)
Вече можете да ми кажете, че не съм чак толкова талантлива,
че не съм чак толкова умна, или пък чак толкова....
Знам си, че не нещо ми липсва. Грешка. Зачекнете това последното.
Символично затръшнах дебела червена врата в лицето на миналото.
Майната му! (Без извинение)
Било каквото било, нали така са казали хората....
Приятели, врагове. Любов, омраза и самота.
Колко е просто, просто, просто.... Докато не се качиш на сцената.
Ставаш жалък, бездарен актьор в нелепо реална пиеса.
А останалите хора са ти публика мимолетна. И нищо повече.
Родители, братя, баби и дядовци. Сричайте с мене: семеиство.
Приятелите тогава какво са?
Спектакъл. А някъде зад кулисите се чува тактично почукване.
Познайте кой чука!
(Така и не се научи това момче да разбива ключалки,
да прави дебели червени врати на трески....) Пука ми!
Нека си чука и чака. Така живота обръща ни ролите.
Свещ. Бутилка текила. Самотно момиче във вана.
Какъв жаък, плашещ натюрморт.
Ще запаля още една цигара, може и да ми е последната.
Хайде наздраве!
Джеймс Блънт ми нашепва един до лудост познат рефрен:
Било каквото било. Ла-ла-ла.
От днес няма да е много по-хубаво. Ла-ла-ла.
Майната му тананикам си аз. Тра-ла-ла.
Как ми омръзнало да искам. (Само аз мога така да искам)
Да искам нещо до болка, до сълзи, до кръв
и никога, ама никога да не го получавам.
Тъпо е да си намисляш желания, пишеше във една книга.
Тъпо е наистина. И само тъпаците го правят.
Но как, как ми се иска да съм тъпачка и да си пожелая....
Нека е млад, малко по-малък от мене.
Нека е висок и красив, но и двете не прекалено.
Нека има непрогледно черни очи-
дълбоки и мрачни като характера му.
Нека ме водят навътре във него, навътре
до самата му същност на съвременен рицар
и човек направил безброй много грешки.
Нека не е създаден точно за мен,
но точно аз да го имам и точно той да ме обича.
Нека....
Завесата пада. Аплодисменти
сложиха край на моята най-истинска роля.
Публиката се разотива. Всеки го чака къща и задължения.
Е, магията свърши.
А аз главозамайващо навлизам във славата.
И главозамайващо бързо избирам: света или сцената.
Защото вече знам, че не са едно и също.
Тръгвам назад, подминавам дебела червена врата.
Назад, към стълбите и към задният изход.
Край на спектаклите, сцените. Край на всички истории за принцеси
и рицари.
Отварям врата за навън, затварям вратата към себе си.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: Hel4oto
раздел: Лирика -> Поеми
публикувана на: 2007-01-29
прочитания: 146
точки: 1 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 8053
Автори: 2223
Произведения: 52719
Съобщения: 247135
Лексикони: 2507
Коментари: 81857
SMS-и: 820
Снимки: 5398
|
|
|
