Любовта е най-великата загадка на Битието. Не веднъж сме оставали очаровани от нейната вълшебна сила, с която ни преобразява.Любовта ни понася на крилете на неземното щастие.И пак тя става извор на най- великото страдание. Но как ли е започнало всичко това?!
Има една много древна легенда- за андрогините.Онези първи хора,които са били едновременно и мъж и жена.Те живели в пълното си единство и в абсолютното си обединение.Било сливане на божествената реалност, защото и андрогините са били изначално добродетелни и невинни.И красотата им само флейта можела да изсвири.Но се възгордели и гръмовержецът Зевс ги разделил на две- от всеки направил по един мъж и една жена. И ги обрекъл всеки да търси своята истинска половина.Защото човекът винаги иска да се върне към съвършената си цялост. За да постигне собствената си хармония.
Доскоро не вярвах в тази легенда,но сега разбирам, че има нещо вярно в нея. Човекът е обречен да търси и открие своята "половинка". И когато я намери е щастлив. Но ако я изгуби или тя не откликне на неговите чувства, животът му се превръщат във велика трагедия.
Аз винаги съм чувствала празнота и самота, затова отчаяно търсих своята "половинка",но все не я откривах. Когато мислих, че съм я намерила разбирах, че съм сгрешила и съм попаднала на неподходящия човек. Започнах да си мисля, че никога няма да срещна своята сродна душа. Но тогава се появи ти.
Всичко беше ,като вълшебна приказка. За първи път срещах човек, с когото да си приличаме толкова много. Ние имаме почти еднакви характери, мислим по един и същи начин, харесваме едни и същи неща и мечтаем за едно и също нещо... Едва се бях запознала с теб, а имах чувството, че цял живот съм те познавала. Когато бяхме заедно думите ни бяха излишни, защото се разбирахме само с погледи. Чувствах те толкова близък, сякаш си част от мен самата. Ти ми каза "Имам чувството,че цял живот съм те търсил и най-накрая те открих" и това беше самата истина. Сега бях сигурна ,че ти си моята половинка.
А силната любов, която се породи между нас беше най-чистото и светло чувство. Това чувство ме направи вълшебница. Истина е! Любовта ни преобрази и облагороди. Сътвори чудо, защото аз се чувствах най-великодушната и щастливата жена на света. Срамувах се от собствените си грешки, исках да постигна съвършенството, за да заслужа любовта ти.
И двамата чувствахме радостно опиянение, когато бяхме заедно. Желаехме да се отдадем докрай един на друг. Мечтаехме да слеем душите и телата си и да достигнем до това вълшебство, което ще ни превърне в едно цяло. Неописуемо е усещането, когато след дълго търсене си открил своята половинка. Това усещане може да се сравни единствено с полета на птиците. Защото душите ни политаха, защото душите ни политаха,като птици и излъчваха небесна светлина.Сякаш не стъпвахме по земята. Светът беше само за нас. Странно, необикновено, изумително е това чувство,че си едновременно телесен и въздушен, че си някъде между небето и земята.
А когато поглеждах в твоите очи ме заливаше небесна светлина. За първи път обичах толкова силно и знаех, че любовта ми е споделена. Беше прекрасно и не исках да свършва.
Но сякаш черна сила ни раздели. Действителността се оказа твърде жестока. Разликата ни от 15 години се оказа прекалено голяма пропаст. Хората не биха оценили нашата искрена любов. Мръсните им умове не могат да приемат,че може да съществува една толкова прекрасна връзка при подобна разлика в годините. Обществото ни си е изградило правила за любовта, а ако ги нарушиш започват с обвиненията. А злокобната съдба реши да постави още прегради между нас. И вся съмнения и страх в нашите души.
Ти си тръгна смятайки ,че е нередно да ме обичаш. Каза,че ще се постараеш да направиш всичко възможно да ми попречиш да те открия и така аз съм щяла да те забравя. Но аз нито за миг не спрях да те обичам. Исках да те намразя, да те заменя с друг, но те заобичах още повече.А болката от липсата ти няма подходящи думи ,с които да я опиша, затова ще цитирам един по-велик от мене поет:
"Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов..."
П.Яворов
Не мога да живея бе теб, любов моя! Защо си тръгна? Защо от болка разкъсваш моето и своето сърце?! Дори да отречеш аз зная, че още ме обичаш и че, и ти страдаш от тази раздяла.
Хората казват "Очи, които не се виждат- бързо се забравят" ,но аз няма да забравя твоите очи. Защото през болката, през самотата, през скръбта- все към тебе е устремена моята душа! Зная,че това е едно изпитание за нашата любов,което ще преодолеем. Дори света да обърна пак при мен ще те върна .Защото ти си моят живот и винаги ще те обичам!
