Животворното слънце бавно гаснеше в сенките на здрача. Огнената планина, над която се стелеше гъста мъгла и за която се носеха страховити слухове, изглеждаше като черна грамада на златистия фон на залеза.
В основата на планината се простираше малко селце, а отвъд зелените хълмове, които го ограждаха от югоизток се стелеше гъста, тъмна гора, за която се носеха не по-малко страховити предания, отколкото за планината.
Здрачът тънеше в тишина - всичко бе утихнало - глъчката, неизменно носеща се от селцето, цвиленето на конете, песента на птиците, прехвръкващи натам - насам и дори блеенето на овцете, пасящи наоколо.
Чуваше се само тропотът на конските копита и скърцането на каруцата на небезизвестния по тия места търговец Шури. Той бе поел към столицата, където доставяше най-хубавото вино, което гражданите познаваха.
Керванът се бе насочил към гората, където пътят се разклоняваше - единият водеше покрай леса и се тътреше през множеството хълмове, ограждащи селото - това беше по-дългият път. Ала другият навлизаше стремглаво сред вековните дъбове и беше несравнимо по-пряк. Но кой би посмял да навлезе точно в тази гора през нощта?
Това беше и в основата на ожесточения спор, който се водеше. Керванът спря на разклонението и търговецът каза:
– Изгубихме твърде много време с тая раздрънкана бръкма – и той потупа колата. Сутринта буквална почти цялата се бе разпаднала,а никой не пожела да предостави своята – не и на Шури.
– Изгубихме твърде много време - а трябва да в други ден виното да е в столицата! Познавам гората като десетте си пръста...
– Не, татко – възрази синът му – слаб младеж със сериозно изражение – Не и през нощта..
– Ден, нощ – каква е разликата? Да не би гората да се променя през нощта? – Шури разпери пръсти – или има призраци? – Той се разсмя дрезгаво и с чувство за превъзходство.
– Но ако те е страх – продължи той – можеш да се върнеш и да останеш при бабите.
Синът на търговеца – Оното не искаше баща му да го мисли за страхливец и затова само примирено сведе очи.
– Ако някой друг го е страх – каза Шури – нека си върви. Тук няма място за баби. Никой не каза нищо и търговецът се усмихна доволно:
– Тогава да вървим.
Сред пазачите на кервана имаше един човек, който не гледаше на слуховете за дъбравата като на бабини диветини. Името му беше Саламар. Идваше от Огнената планина и твърдеше, че е пристигнал от земите отвъд Ледения океан. Естествено селяните го гледаха с недоверие. Не бе известно някой да бе идвал оттам. Досега.
Всъщност той дори не бе зървал океана. Своите осемнайсет години или по-скоро по-голямата част от тях бе прекарал в планината на място, наречено Исолорн. Говореха се страховити неща за Огнената планина и макар да звучаха като страшни приказки за лека нощ, Саламар забеляза, че в част от тях има капчица истина, изкривена под странен ъгъл. Затова подозираше, че слуховете за гората също не са съвсем неверни – а и от нещо във вида и го полазваха тръпки.
Но и не можеше повече да остане сред недоверчивите и подозрителни погледи на селяните, затова макар и не съвсем охотно, реши да продължи заедно с кервана.
Бавно навлязоха в потъналата в сенки гора. Тя бе обгърната с толкова тежка тишина, че никой не смееше да я оскверни със звука на смъртния си глас. Скоро всичко наоколо потъна в гъст мрак – само пътеката просветваше на бледната лунна светлина, която тук – там едва проникваше между клоните на вековните дървета.
Бяха навлезли доста навътре в дебрите на леса, когато конете започнаха да цвилят неистово и да се изправят на задните си крака. Въпреки опитите на хората да ги успокоят, те се плашеха все повече и повече.
От буйните подскоци на конете каруцата отново започна да се разпада. Бъчвите с вино, на които търговецът торкова държеше се изтъркаляха на земята и удряйки се една в друга се разбиха и разпукаха на много места. Течността започна да се излива от цепнатините и черната земя жадно я поглъщаше.
Конете най-после успяха да се отскубнат от впряга си и изчезнаха в непроледния мрак.
– •По дяволите – изкрещя търговецът Шури – тъпи коне! Отиде ми виното!
Всички се хвърлиха да спасяват, каквото могат от виното на Шури, защото търговецът заплаши, че няма да им плати. Само Оното, синът на Шури стоеше като вкаменен и уплашено се оглеждаше наоколо.
– Ей – викна му търговецът – там ли ще стоиш като истукан или ще дойдеш да помагаш! По-добре да си беше останал вкъщи като бебетата!
– Нещо трябва да е подплашило конете – каза Оното, поглеждайки едва – едва баща си.
Пазачите и слугите започнаха да се оглеждат наоколо с разтревожени погледи. Шури обаче се намръщи и каза:
– Който се страхува от малко вятър и здрач – Прав му път! Нека си върви! През тъмния лес... Не са ми нужни страхливци! – гласът му отначало бе тих и горе - долу спокоен, но с всяка следваща дума ставаше все по–силен, докато стигна почти до истерично крещете.
Мисълта за мрака, стерещ се натколо, накара онези, на които им мина през ума да се върнат да се откажат от идеята.
– Добре тогава! – кимна доволно търговецът – Тук ще спрем на лагер. Ще си починем малко и после ще помислим как да оправим работата. А сега – да запалим огън.
Хората с видимо удоволствие приеха идеята – на светло се чувстваха в по – голяма безопасност.
Минута по-късно, когато Саламар събираше сухи кройки за подхранване на вече запаления огън, той долови тих, почти недоловим шум. Усети, че е излязъл извън кръга на огъня и го побиха тръпки. Огледа се разтревожено, но чуваше само бързото туптене на сърцето си.
Тогава го видя. Не беше нищо повече от леко потрепване на гъстата черна маса наоколо, но това беше достатъчно.
Саламар бавно отстъпи към огъня, готов всеки миг да побегне.
Изведнъж нещо го помете в бясна вихрушка от цветове и светлини. Блъсна се в нещо адски твърдо и се строполи на земята. Бавно се надигна на лакти, но светът се въртеше като в кошмар. Постепенно, макар и бавно обърканите образи пред очите му започнаха да се проясняват. Осъзна, че се намира в другия край на лагера. Нещо с изключителна сила трябва да го запратило право в един вековен дъб, здрав като стомана.
Бавно започна да разбира и какво означаваха думите, носещи се над бивака:
– Вампири! Помощ! Кръвопийци!
Саламар учудено забеляза, че най-силно викаше Шури. Той се мярна пред погледа му, размахващ безпомощно ръце. А по петите му като сянка го следваше някаква всяващо ужас същество. Въпреки страха, който гореше в сърцето му Саламар едва се сдържа да не се исхили при тази необичайна гледка.
“Бабини деветини, а?” – усмихна се той, но мислите му доста смущаващо бяха прекъснати от една страховита сянка, която изникна от мрака и безшумно, плавно като котка се приближи до него.
Саламар се претърколи назад, ужасен.
Е, очите му не бяха безжизнени като на някой Черен магьосник. Въпреки, че като се замисли човек може би щяха да имат страховит вид, ако въобще ги имаше. На тяхно място обаче зееха две празни дълбоки кухини, от които струеше червена светлина.
Въпреки, че допреди миг Саламар не можеше да се изправи, сега скокна като планинска коза на крака и хукна толкова бързо, колкото не бе подозирал, че може. Той едва ли не летеше – краката му почти не докосваха земята. Не се обръщаше. Просто знаеше, че чудовището е по петите му.
Изведнъж обаче всичко се промени. Пред очите му избрикна ярка светлина, шумовете се размиха... и той попадна на някакво непознато място. Павирана улица, овлята от лунна светлина. Високи сгради с избити прозорци. Отникъде не идва светлина. Мъртъв град. Къщи – черепи. Тишина. Убийствена тишина.Дори дъхът му звучеше като тътен.
Изправи се и се огледа. Никаква следа от живот. Изпита силно желание да се махне, да избяга оттук. Обърна се. Стена. Петметрова. Мраморна. Гладка като стъкло. Никаква пукнатина, никаква неравност. Но как беше попаднал тук?
Ако беше паднал от горната част на стената определено нямаше да се чувства толкова добре.
Той се огледа. Нищо друго освен къщи.
Отнейде долиташе тих, приглушен шум. В тази мъртва тишина и най – малкият звук се чуваше ясно.
Той измъкна ножа от ботуша си – двете седмици, прекарани сред “просто- смъртните” го бяха научили какъв е техния живот.
Саламар приведен като сянка се промъкна сред сградите. Изпитваше неприятното чувство, че някой го наблюдава. Прилепи се към стената на една от каменните къщи и хвърли поглед през ъгъла. Там беше търговецът със сина си и още неколцина от пазачите. По лицата на на хората се четеше травога и объркване. Саламар прибра ножа си и се приближи към тях.
– Ей, момче – викна Шури, щом го забеляза – Случайно да си виждал някой друг от кервана?
Саламар поклати глава.
– Ухапа ли те някоя от онези гадини? – попита търговецът
Саламар пак поклати глава.
– • Ухапаните от вампири – каза Оното – никога не признават това. Че са ухапани де...
– • Млъкни – изкрещя му търговецът – Престани с тия глупости...
Думите му бяха прекъснати от жални викове за помощ. Саламар отново измъкна ножа си и се втурна в посоката, от която идваха виковете.
След като зави зад ъгъла пред очите му се разкри ужасяваща гледка – един вампир бе сграбчил някакво момиче и се опитваше да му изпие кръвта. Това изглежда напомни на Саламар нещо то миналото и той яростно се хвърли и събори вампира.
Последният бързо се изправи и малко неочаквано се втурна да се скрие в сенките.
Саламар се обърна към момичето. И срещна погледа и. От него го полазиха тръпки. Не, не от погледа и – той беше малко изпитателен, но иначе много невинен. Саламар реши, че тя е много красива.
– Благодаря – каза тихо непознатата с мелодичен глас.
– •О – рече Саламар – за нищо...
– •Винаги ли нападате така смело вампир? – усмихна се момичето.
– •Ами, само, когато, ъъъ, когато това се налага. – смутено каза той.
Иззад ъгъла се появиха и останалите от кервана. Непознатата учтиво ги поздрави и попита кака са попаднали тук.
Шури и разказа, а после попита:
– А Вие как се озовахте в това гнездо на оси?
– •Името ми е Карана – започна тя – Пътувах към Ледения океан, но се изгубих в гората. Имаше и други с мен, но вече не зная къде са. Нападнаха ни вампирите...
Момичето сведе поглед.
Търговецът кимна съчувствено.
– •Мисля, че трябва дя запалим огън. – каза Оното.
– •Вампирите ни нападнаха точно когато запалихме лагерния огън! – разкрещя се Шури.
– •Но поне ние ще виждаме по-ясно – колебливо рече един от пазачите.
Търговецът го изгледа гневно.
– •Не ти плащам за да говориш – ядосано каза той – а за да охраняваш кервана! Осем души не успяха да укротят два мижави коня! Не стига, че ми отиде виното, но и се озовах във вампирски град!
– •Ако ви е страх от вампирите – каза Саламар с невероятно спокоен тон, който бе усвоил от учителите си в Исолорн – не стойте тук. – и той запали един факел, който бе намерил, окачен на стената на една от сградите. – ако пък ви е страх да останете сам, стойте при нас, но не крещете така, че и мъртъвците да ви чуят. Ако искате не ми плащайте – не ме интересува. Искам само да остана жив, по дяволите!
Шури го гледаше изумено – никой досега не се бе осмелявал да му говори така. Отвори уста да възрази, но блясъкът в очите на Саламар го спря. Блясък на сила, блясък на увереност, че има власт, каквато другите на притежават.
Карана го гледаше със задоволство и по устните и се плъзна неуловима, едва забележима усмивка. Междувременно Оното също беше запалил един факел и се бе доближил до стената на една стара къща. Той с подчертан интерес разглеждаше някакъв надпис.
– Ей – каза той – Вижте това!
Останалите се доближиха
– Ха, някакви йероглифи – каза Шури, но вече значително по-тихо.
– Това не са просто някакви йероглифи – настоя Оното – Това са йероглифите на древните аргласи.
– Вампири, ардралази... – насмешливо разпери пръсти търговецът – какво следва? Дракони? Върколаци? Черни магьосници?...
– Но аз ги разбирам – още по-нетърпеливо го прекъсна синът му – Учихме ги във Великото Философско училище.
– И тая ли глупост? – Шури поклати отчаяно глава – Че кога ще ти потрябва?
– Например сега – ядосано тропна с крак Оното – Може би това е единственият начин да се измъкнем оттук!
– Да бе... – започна отново търговецът, но млъкна, като забеляза, че всички го гледат лошо. – Е, добре. Да видим докъде ще ни доведе това. До тенджерата на вампирите най-вероятно. Добре, добре. Млъквам.
– Тук – рече Оното – пише: “Градът на мрака е това... Няма надежда за вас сега... Освен ако не откриете изход до сутринта... Има само една такава врата... Тя се отваря с... на Еоре властта.”
– “Еоре”? Какво пък е това? – зачуди се един от пазачите.
– Не знам – призна Оното – но трябва да разберем до суринта.
– Еоре – произнесе Саламар замислено – Това означава зора...
Останалите го изгледаха въпросително.
– На езика на хората отвъд океана! – бързо добави той
Всъщност “еоре” беше дума от езика, чрез който пазителите от Исолорн лекуваха. Но Саламар не можеше да им каже това, разбира се. Беше обещал. А се стремеше да спазва дадената дума.
– Но това е безсмислено – настоя Шури – след като само зората може да ни освободи, а ние трябва да излезем от тоя проклет град преди тя да изгрее!
Лицата на хората изразяваха отчаянието им. Саламар усети нечии поглед и се обърна. Срещна очите на Карана, която го гледаше по доста странен начин. С интерес и задоволство. Но тя почти веднага отмести погледа си. Най-неочаквано факелът в ръцете на Саламар угасна, последван и от останалите. Всичко потъна в непрогледен мрак. Гласът на Шури замлъкна, погълнат от тишината. Саламар бързо отстъпи от мястото си, прилепи гръб в стената на една къща и замръзна. И тъкмо навреме. Две яркожълти очни кухини просветнаха на мястото, на което бе стоял само допреди миг. Той затвори очи, за да не го издаде блясъка им и дори спря да диша. “Дано да не ме вижда, дано да не ме вижда” – повтаряше си той. Вампирът явно не го забеляза, защото не предприе нищо. Саламар реши, че има разлика между това да нападнеш вампир в гръб и да го срещнеш лице в лице. Когато видя жълтия свръхестествен блясък, той изпита ужаса, какъвто не бе усещал отдавна. В този момент мислите му бяха прекъснати от раздиращия слуха писък. Вампирски писък. Той изплаши хората и те побягнаха – кой накъдето му видят очите. Дали кръвопиеца с жълтите очни кухини още го дебнеше?
Саламар се престраши и отвори очи. Страховитото сияние беше изчезнало. Но на негово място блестяха ужасяващи очи – в средата бяха кървавочервени, а по краищата – светлосини. Гледаха го някак си влюбено. Както хищник гледа жертвата си преди да я разкъса. Саламар отскочи и вампирът се удари в стената, изпищя и скочи отново към него. Но Саламар вече тичаше и то с такава скорост, каквато не предполагаше, че може да развие. Чудовището го последва. Знаеше, че е трудно да заблудиш вампир или поне предполагаше, че е така, но все пак завиваше зад всеки ъгъл и се стремеше всячески да се измъкне. Изведнъж осъзна, че е сам насред мрака и спря. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите, а белите му дробове горяха от болка. Той се огледа. Наистина ли беше сам? Усети нечия ръка на рамото си и уплашено подскочи.
– Спокойно – каза му един мелодичен глас – Аз съм. Карана.
– О, ти ли си? – въздъхна Саламар облекчено – Слава Богу! Добре ли си?
– Аха – кимна тя – Открих нещо. Ела с мен. Може би това е изхода!
Саламар се поколеба само за миг.
– Да вървим – съгласи се той
Двамата се запромъкваха в сенките на пръсти, докато се добраха до една съвсем малка къщичка и се вмъкнаха вътре. Наоколо бяха разхвърляни много стари, прашни сандъци, изпочупени столове и маси. Имаше дори някаква каменна плоча, подпряна на стената.
– Тук ли е? – попита Саламар
Карана кимна.
– Саламар – чу се един глас зад тях.
Той се обърна. Оното. Целият беше изподран и в кръв.
– Добре ли си? – попита Саламар.
– По-добре питай нея – Оното посочи към Карана – Тя е с тях, Саламар. Тя е вампир.
– Но това е невъзможно. – каза Саламар – Нали Карана?
Тя не отговори веднага. Саламар отстъпи една крачка, а после още една.
– Карана?
Тя се усмихна успокоително.
– Разбира се, че не. Заблудил си се, Оното. – каза спокойно Карана – Аз не съм вампир... Аз съм Господарката на вампирите.
Тя се засмя с явно удоволствие. Оното се опита да излезе, но вратата зад него се затръшна с трясък.
¬– Къде мислиш, че отиваш, Оното? – гласът и звучеше властно, а очите и изведнъж заблестяха в кърваво-червено в средата и светло-синьо по краищата. – Не можеш да избягаш. Не и от тук. Не и от мен. Поне никой досега не е успял!
Тя отново се засмя. По лицата на Оното и Саламар се четеше ужас. Карана хвана Оното за яката и го захвърли в другия край на стаята, сякаш беше парцалена кукла. Той се удари в стената и се строполи безпомощно на пода.
– Та докъде бяхме стигнали – усмихна се тя на Саламар – А да! Тъкмо щях да ти покажа изхода.
Саламар отстъпваше назад, докато усети стената зад гърба си. Беше ледена. Той събра цялата се смелост и се опита да говори с присъщото на исолорнските пазители спокойствие:
– Не ме доближавай – но вместо спокоен, гласът му прозвуча като съскане на змия.
С периферното си зрение той забеляза малък прозорец на два метра вляво от него.
– Или какво? – изсмя се Карана. Саламар започна бавно, много бавно да се доближава км прозореца
– Аз знам твоята тайна – каза вампирката. Саламар се вцепени. Истината ли казваше? Наистина ли знаеше?
– Защо мислиш те добедох тук – продължи тя, като разпери ръце – Силата ти не
действа в тази стая.
Господаркат на вампирите се усмихна тържествуваща.
– Затова пък моята тук е най-могъща – тя махна с ръка и прозорецът вече го нямаше. Само гола, студена стена.
– Примири се, Саламар – рече Карана – Никой не е успял да се измъкне оттук – тя пристъпи към него – Никой! Скоро ще настъпи изгревът, спътниците ти се мъртви.
– Аз все още съм жив – Оното изхвръкна иззад сандъците, а връзката му проблесна някакъв меч от странен материал. Той за махна смело към вампирката, но отново бе запратен в стената.
– Знаеш ли, Саламар – каза тя – Защо не свършваме с това?
Той продължаваше да отстъпва в ляво.

– Кръвта на простосмъртните е малко кисела. – продължи тя – Но виж кръвта на Черните магьосници е адски сладка.
Саламар се препъна от изненада и се строполи на пода.
– Да, Саламар – тя се приближи към него – Аз знам.
В ъгъла на стаята той видя меча, който преди малко Оното бе размахал срещу Карана. Само на метър и нещо то него. Той се обърна, погледна вампирката в очите и каза с нагла усмивка:
– Грешиш, Карана-Господарке на вампирите. Аз не съм Черен магьосник! Тя го погледна учудено, а той се хвърли, грабна меча – беше ледено-студен на допир и го насочи срещу нея.
– До него, опряна на стената стоеше каменната. Той се опита да се отдръпне още малко назад, но ботушът му се закачи на плочата. “Проклет камък” – ядоса се той и удари с лакът грапавата и повърхност. На плочата явно нищо и нямаше, но лакатът на Саламар изтръпна. Карана го гледаше с интерес.
– Хмм. – замисли се тя – Сигурно си наистина си простосмъртен, а не магьосник, както си мислех. Но бях сигурна... Както и да е. никой Черен магьосник не би ударил плоча от аралот с лакът. Би си пестил силите! Хмм... Така или иначе жизнената ти енергия ще бъде моя!
– Тя погледна пренебрежително меча.
– Нима мислиш, че с това можеш да се защитиш – тя се разсмя – Смъртните сте доста глупави. Никое човешко оръжие не може да ми стори зло. Никое.
Саламар обаче упорито беше насочил меча срещу нея. Тя се разгневи. Блъсна оръжието с ръка, обаче той не го пусна. Карана измърмори нещо под носа си, което поне на него му прозвуча като “упорито магаре” и хвана острието на меча, като го буташе в посока, срещуположна на стената. Саламар усети, че тя е по-силна и от най-якия “смъртен”, но отказа да се признае за победен. Нямаше да и се даде толкова лесно. Държеше меча с две ръце, с цялата сила на мускулите си, които вече го боляха от напрежението. Вече усещаше, че не може повече, когато Оното се появи зад вампирката и я удари с нещо по главата. Е, не че това я впечатли особено, но я разсея. Мечът се изплъзна от пръстите и отхвръкна към стената. Или по-точно – към плочата. Заби се в нея до дръжка и Саламар усети как мечът започна да тегли от жизнените му сили. Карана изпищя и падна на колене. Саламар се опитваше да пусне меча, но сякаш ръцете му бяха залепнали за дръжката. Изведнъж всичко започна да се разпада. Стените, улиците – всичко. Пред смаяните очи на Саламар се отри изгревът. Карана се превърна в пепел и изчезна. Градът я последва. Останаха само Оното, Саламар, меча и плочата. Оръжието се освободи от камъка, а изтръпналите, треперещи ръце на Саламар успяха да пуснат дръжката. Мечът падна до него. Едва сега видя какво бе изписано върху острието му. “ЕОРЕ”. Значи в това била цялата загадка! Странно, помисли си Саламар, мястото, където силата на Карана бе най-голяма, бе и нейната ахилесова пета. Беше му отнета толкова енергия, колкото би убила всеки простосмъртен. Но Саламар не беше такъв. За пръв път се зарадва, че притежава силата на Черните магьосници. Той се изправи на колене и погледна Оното. Не изглеждаше добре. Беше в безсъзнание. Без да се замисля, Саламар постави ръце на гърдите му и призова силата на Водопада – „Тарана керлан еоре” – прошепна той, което значеше: “Да видиш зората отново”. Оното отвори очи и попита с глух глас:
– Какво стана?
После обаче явно си спомни, защото лицето му придоби загрижен вид. Той се поизправи на лакти и се огледа. Намираха се на голяма, покрита с пепел поляна насред гората.
– О, не! – гласът на Оното потрепена – Всички са мъртви. И баща ми...
Саламар се наведе към него, хвана го за яката и го разтърси.
– Оното – извика той в лицето му. Синът на търговеца едва го погледна – Кажи ми какво е аралот!
– Не съм сигурен. Неразрушим метал. От древността...
– Добре, слушай сега. Върни се в селото. Не се бави. Не споменавай никому за вампирите и града. Чу ли ме?
В очите на Саламар блесна застрашителна светлина. И това го бе усвоил от исолорнските пазители. Оното кимна.
– Кажи, че са ни нападнали диви зверове. Не мога да ти кажа защо, но никой не бива да узнае какво се случи тази нощ. Никой. Ясно?
Оното пак кимна.
– Добре. Всичко ще е наред. – каза Саламар вече с по-мек глас.
Пусна Оното. Изправи се, взе меча (беше сигурен, че и той е от аралот) и тръгна на североизток, към столицата.
– Ей – викна след него Оното – къде отиваш? Чакай малко! Кой си ти всъщност?
Саламар се обърна.
– Какво си ти? – попита тихо Оното.
– Няма значение откъде идвам, а накъде отивам. – тъжно каза Саламар.
– И накъде отиваш?
– Де да знаех. – поклати глава той, обърна се и продължи пътя си. Хвърли поглед към изгрева. Най-красивият в живота му. Особено, като си мислеше, че никога няма да го види. “Отново сам” – помисли си Саламар. После се спря, сещайки се нещо. Беше ужасeн.
– Аз не съм Черен магьосник – изкрещя той. Отвърна му само ехото.
КРАЙ

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: maider
раздел: Проза -> Фантастика
публикувана на: 2006-12-04
прочитания: 202
точки: 3 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 2 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8053
   Автори: 2223
   Произведения: 52727
   Съобщения: 247211
   Лексикони: 2507
   Коментари: 81857
   SMS-и: 820
   Снимки: 5405