Нощ е! Вятърът удряше клоните на дърветата в стъклата на прозорците, сякаш хиляди призраци са навън. Сама в тъмната стая, аз се събудих обляна в пот. Излязох навън, а тялото ми бе пронизано от студа на голия мрамор.Дъждът валеше така силно, че отмиваше сълзите на лицето ми, отмиваше от мен всяка капчица пот.Някъде далеч се чу гръм, а после светкавица “разряза” небето на две. Загледана в празното пространство, споменът от съня проряза съзнанието ми. Изведнъж всичко се раздвижи – мраморът бе заместен от мека и зелена трева, черните, надвиснали над мен облаци се смениха с бели и пухкави като памук, слънцето грееше така силно, лъчите му докосваха кожата ми, обгръщаха ме и изпълваха душата ми с топлина. В далечината се чуваше непринуден момчешки смях – “Там до водата, там ще отида!”. Наистина, до езерото се бяха събрали шест момчета, едно от които беше и ти. Приближих се бавно към вас, но вие не ме видяхте, не разбрахте, че съм там, аз бях просто лъч светлина.Тогава ти стана, отиде до водата и малко по малко тя покри тялото ти – аз бях щастлива, ти също беше щастлив.
Примигване!
Погледнах пак към водата – ти беше изчезнал, нямаше те. Какво се бе случило, къде беше? И ето, насред езерото аз видях, молещата ти за помощ ръка, пръстите ти жадно се вкопчваха напразно във въздуха, тялото ти напразно се гърчеше в отчаян опит да се добере до така жадувания кислород. Извиках, но нямаше смисъл, от устата ми не излезе звук, нито една дума.
Примигване!
Тялото ти стоеше неподвижно на брега, явно някой го беше извадил от водата. Лицето ти беше потъмняло, очите ти бяха затворени – изглеждаше така спокоен. Тревога бе завладяла всички, тревогата бе завладяла и онзи малък лъч светлина. Изпитах страх, отчаяние, болка от живота – загубвах един приятел.
Ти отвори очи, огледа се и тогава разбра, тогава разбрах и аз – завинаги си тръгваше от тази земя, пламъкът на живота угасваше у теб. Устата ти се изкриви в тъжна усмивка, сърцето ти биеше така бавно като барабан, отмерващ времето, когато щеше да си тръгнеш...и барабанът спря, очите ти замряха, а безжизнения ти поглед беше вперен в мен – Смъртта те покри със своето черно було.
Примигване!
Лежеше в своето легло, отредено ти във вечността, потънал бе във вечния си сън. Около теб имаше много хора, които те обичаха, там беше и малкият лъч светлина.
Целунах вледененото ти лице за сбогом и осъзнах, че няма да чуя смехът ти никога вече.

Отворих очите си в мрака, отново бях върху голия мрамор, присвита в ъгъла изтрих сълзите си, които се стичаха по бузите ми. Отново се бях върнала в реалността, осъзнавайки, че сънят е действителност, че теб те няма и аз съм сама, само с призрачния образ на луната.
Ето че първите лъчи на новият ден отблъснаха тъмнината, сгуших се още по-силно в себе си с мисълта, че времето ще излекува раната в сърцето ми и аз ще мога да продължа напред – отново да се усмихвам и да живея истински, защото животът е твърде кратък, като проблясъкът на светкавица, като порой, спускащ се по стръмен хълм.

Посветено на Пламен Иванов – „Пантата”
починал на 30.VIII.2003 год.
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: InSeNsIbLe
раздел: Лирика -> Любовна
публикувана на: 2006-11-17
прочитания: 167
точки: 4 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8053
   Автори: 2223
   Произведения: 52727
   Съобщения: 247211
   Лексикони: 2507
   Коментари: 81857
   SMS-и: 820
   Снимки: 5405