Градът му се струваше почти като столицата на неговата родина. Също толкова непознат и прекалено голям. Само дето в столицата бе ходил десетина пъти през живота си, а тук беше за пръв път. Чужд град, в чужда държава, с чужди хора.
Дейвид стоеше пред стълбите на някакъв подлез и четеше съобщението, което току що бе получил от бившата си приятелка. Знаеше, че и тя е в същия град, и го моли да се видят. Знаеше, че това няма да бъде правилно, но все пак отговори на смс-а й.
- Наистина ли ще отидеш на тази среща? – с усмивка го попита непознатото момиче.
- Естествено, че не! – усмихна й се Дейвид, и двамата тръгнаха надолу по стълбите.
Стените бяха небесно сини, на места изрисувани с разни шарени графити. По ниския таван бръмчаха няколко неонови лампи, подобно жужене на комар. Една от тях мигаше, очевидно уморена от дългото светене . Част от мазилката бе олющена. В края на тунела наближиха малка врата, и точно тогава някаква група младежи мина край тях. Единият удари Дейвид зад врата, блъсна го в гърдите и продължи напред. Дейвид загуби равновесие и падна на земята. Чуваше отдалечаващия се смях на този, който току що го бе бутнал. Някакво хлапе, което явно така се забавляваше. Чувстваше се унижен, че го повалиха пред момичето.
- Хей, ти! – провикна се на онзи, който го бе съборил. Четиримата младежи спряха и единият от тях се обърна. След миг се затича към Дейвид и в тоя момент той видя ножа, който блестеше в ръката му. И тогава Дейвид рязко протегна ръката си напред, с широко изпънати пръсти, сякаш му казваше „Спри!”. В този момент ножът се отскубна от ръката му и сякаш някаква невидима сила го запрати в другия край на тунела. Младежите се разхвърчаха по всички посоки, сякаш огромен звяр ги мяташе насам-натам. И тогава ... Дейвид просто изчезна.
-Какво става по дяволите?
- Момчето има осъзнат сън.
- Събудете ги веднага!
- Но сър?! ЕЕГ-то отчита, че той все още е в РЕМ-фаза.
- Казах да го събудите незабавно! И пратете Ким в кабинета ми!
Ким бе симпатично 16 годишно момиче с чаровна усмивка и красиви синьо-зелени очи. Докато чакаше пред кабинета на директора, грижливо оглеждаше вързаната си на опашка кестенява коса в малко огледалце.
- Можете да влезете, госпожице! – покани я секретарката в отсрещния край на фоайето.
Директорът бе обърнал високият си кожен стол към секцията зад бюрото си и Ким дори не успяваше да види дали той наистина е там. След малко столът се завъртя. Директорът свали очилата си и ги постави върху бюрото. Остави и някакво досие, което до преди секунди четеше. Запали цигара и едва тогава погледна към Ким, която търпеливо седеше до вратата на кабинета.
- Можеш да седнеш! – подкани я директора и продължи. – Зная, че все още си дете. Но също така мисля, че работиш достатъчно дълго за нас и си достатъчно голяма, за да знаеш какви са правилата. Правилата са, за да се спазват. Разбираш ли какво ти казвам?
Ким послушно кимна с глава.
Директорът изтръска цигарата си, сложи отново очилата и загледан в досието върху бюрото, продължи:
- Това момче, Дейвид, е на 18 години. Чела си доклада по неговия случай. Момчето е заподозряно в убийство Ким. Разбираш ли? Намерили са труп на друго момче до него.
Дейвид е с временна загуба на паметта. Опитваме се да разберем какво точно се е случило. За това си ни нужна ти. От колко години работим заедно? Две? Или мисля, че вече ще станат три? Виж, Ким, ти си любимката на екипа. Помогнала си ни за разрешаване на много случаи и ние наистина сме ти благодарни. Но мисля, че е нужно да бъдеш по-отговорна в работата си. Защото се поемат големи рискове и някой може да пострада. Разбираш го, нали? Днес Дейвид можеше да умре заради една твоя грешка. Ти не спазваш елементарните правила за безопасност.
Директорът се просегна към пепелника, където цигарата му бе наполовина изгоряла. Изтръска пепелта, дръпна си веднъж и я загаси. Свали очилата и погледна Ким в очите:
- Ти си ми като дъщеря. Знаеш го, нали? И аз зная колко ти е трудно без родители. Ние, всички от екипа сега сме твоето семейство, Ким. Но всяко семейство си има своите правила. Добре знаеш, че не бива да говориш в съня на заподозрения. Всяка дума изкривява съня и той тръгва в друга посока. Знаеш ли колко години изследвания бяха нужни, за да разберем, че сънищата на хората са всъщност спомени и видения от бъдещи и минали събития, дори от минали животи? Понякога хората сънуват лица, за които мозъка подсъзнателно казва, че са техни познати. Но това не е така. На всеки му се е случвало да сънува някой, който в съня да изглежда по различен начин, но да е убеден, че това е точно определен, познат човек. Всъщност това е игра на мозъка и дълго време тя ни объркваше. Трябваха ни стотици години, за да открием, че сънищата, въпреки, че минават през мозъка, всъщност се случват в душите ни. И беше изключително трудно да разберем, как можем да надникнем в човешката душа и да я накараме да ни покаже това, което искаме да видим. Сега вече знаем как. Технологиите са само средството, с чиято помощ получаваме картина от човешките сънища. Но за да виждаме това, което искаме, си ни нужна Ти. И другите деца като теб. Знаеш това, нали? И ние всички много те обичаме, Ким!
Годината бе 2358-ма. В „Дрийм Крайм Инвестигейшън” се разследваха различни тежки престъпления с помощта на модерни технологии и способностите на т.н. „деца на съня” които бяха родени със способноста си да виждат чуждите сънища. Единственият проблем беше, че за да виждат сънищата на други хора, те трябваше да влязат в тях и да станат част от тези сънища. Това със сигурност пречеше на обективното разследване, поради което агенцията бе въвела редица правила. В действителност разследващите виждаха картина не от мозъка на заподозрените, а от това, което виждат децата на съня. Само те можеха да погледнат точно там, където бе нужно за разследването. И само те можеха да накарат човек да сънува това, което пожелаят.
- Добър вечер, Ким! Къде ще ходим тази вечер? – включи се приятният глас на аеромобила. Коланите се опънаха и се чу леко прищракване.
- Към вкъщи! – рече момичето и колата плавно се издигна, след което бързо се понесе над огромния мегаполис.
- Ким тръгна ли си? – попита доктор Стик.
- Да, докторе. – отвърна един от асистентите. – Директорът я освободи по-рано тази вечер, защото е преуморена.
Стик приближи един от мониторите, на който вървеше запис от последния сън.
- Върни малко назад, Томи! Искам да анализираш онази част, в която този с ножа тръгва към момчето! Да видим, дали ще успеем да зърнем лицето му!
- Но докторе, този с ножа е жертвата. Ние знаем лицето му. А и сънят най-вероятно е променен. Имаше намеса на наш човек вътре.
- Знам добре това, Томас. Просто прави каквото ти казвам!
Алармата я събуди. Ким потърка сънено очи и прозявайки се рече:
- Спри будилника!
Протегна се мързеливо, скочи от леглото и се запъти към банята. Нямаше много време.
Щорите в апартамента се вдигнаха и през стъклените стени се разкри величествена гледка към града. Сякаш апартамента се носеше някъде из облаците, а птиците кръжаха край него, като край висока стъклена кула, в чийто стъкла се пречупваше светлината на изкуственото слънце Ра и правеше цветни зайчета по пода.
- Добро утро, Ким! – рече аеромобила. – Към работа ли ще пътуваме тази слънчева утрин?
- Да! – с усмивка на лицето рече Ким, доволна от приятното време.
- Добро утро, Ким!
- Добро утро, доктор Стикс! – рече Ким и свали якето си, след което легна на кушетката. Един от асистентите прикачи някакви сензори и кабели към тялото й и постави нещо, наподобяващо маска за оксижен върху лицето й.
Стикс се запъти към края на залата, където Томас подготвяше апаратурата за запис.
- Какво е това, Томи? – учудено попита доктора, загледан в един от мониторите.
- От Ким е. Изглежда е заспала. ЕЕГ-то отчита, че се намира във фаза на бавен сън. Изглежда сънува нещо. Да опитам ли да изчистя образа или да я събудя?
- Остави я, Томас! Не ни интересуват нейните сънища. Ще я събудя, когато докарат Дейвид, за да я подготвим.
- Ким! - чуваше някакъв далечен глас в края на коридора. - Киииим!
Момичето отвори очи. Беше доктор Стикс.
- Докараха Дейвид. Чела си доклада, така, че знаеш за какво става въпрос. Готови сме да те включим. Само кажи, когато си готова!
- Докторе!
- Кажи скъпа, какво има?
- Може ли да видя момчето?
- Знаеш, че това е невъзможно, мила. В интерес на разследването е да не си виждала лицето на заподозрения. Ти ни показваш само това, което вижда той. Зная колко много ти се иска поне да видиш записите, които сме направили или да си спомняш нещичко от тези сънища. Но те не са твои, момичето ми. И не са толкова интересни.
Докторът се усмихна, погали я по челото и рече:
- Сладки сънища, миличка!
- Добре, Томи. Да видим какво записахме!
- За съжаление, докторе, мисля, че ще се наложи да повторим съня тази вечер. Не се виждат лицата на младежите, освен това имаме една жертва, а тук са четири момчета, което значи, че трябва да има поне трима свидетели на убийството. Това допълнително ще ни помогне в съда, но при всички положения, ако поне искаме доказателства, ще ни трябват лицата им.
- Ким ми се вижда доста уморена. Не зная, дали ще издържи още един сън.
- Вие решавате докторе.
- Дайте й почивка, и нека довечера отново да дойде!
- Хей, Ким! – провикна се младо момиче от другата страна на улицата.
- Джеси! Чакай да ти кажа какво научих.
Ким се затича и прегърна приятелката си. После видимо развълнувана рече:
- Той е тук! Не мога да повярвам. В града е!
- Ще му пишеш ли?
Ким се усмихна:
- Вече му писах. Още снощи, щом научих, че е тук. Зная, че доста неочаквано си заминах, но се надявам, че ще ме разбере. Аз още го обичам, Джеси! Обичам го много! Предложих му да се срещнем и се надявам да ми е простил! Надявам се да го видя поне за миг! Толкова много неща искам да му кажа. Та ние сме били все заедно от шест годишни. Как мога просто да го забравя?
- Днес ли ще се видите?
- Не зная, Джес! Но вчера ми писа, че ще си помисли. Толкова ми се иска да го видя. Днес всъщност едва ли ще имам време. Трябва да се връщам на работа довечера.
- Добро утро, Ким!
- Добро утро, доктор Стикс!
Ким легна на кушетката. Докторът се приближи и включи сензорите към тялото й.
- Готова ли си за трети опит, скъпа? Надявам се, че си си починала добре. И гледай да няма гафове този път! Знаеш, че Директорът е добър човек, но за доброто на всички ни, иска правилата да се спазват. Снощи те освободи по-рано и се надявам, че си успяла да се наспиш! Хайде да им покажем на какво си способна, слънчице!
Докторът постави шлема върху главата й и се запъти към края на залата.
- Как е, Томи? Готови ли сме да записваме?
- Готови сме, докторе!
Дейвид стоеше пред стълбите на някакъв подлез и четеше съобщението, което току що бе получил от бившата си приятелка. Знаеше, че и тя е в същия град, и го моли да се видят. Знаеше, че това няма да бъде правилно, но все пак отговори на смс-а й.
След това продължи надолу по стълбите.
Стените бяха небесно сини, на места изрисувани с разни шарени графити. По ниския таван бръмчаха няколко неонови лампи, подобно жужене на комар. Една от тях мигаше, очевидно уморена от дългото светене . Част от мазилката бе олющена. В края на тунела наближи малка врата, и точно тогава някаква група младежи мина край него. Единият удари Дейвид зад врата, блъсна го в гърдите и продължи напред. Дейвид загуби равновесие и падна на земята. Чуваше отдалечаващия се смях на този, който току що го бе бутнал. Някакво хлапе, което явно така се забавляваше. Дейвид се изправи и продължи напред. Зад вратата имаше други стълби, които водиха нагоре, а след това се излизаше отново в тунел, почти като предния. Хлапетата вървяха малко пред него. Изведнъж единият от тях се спря. Бе онзи, същият, който го удари преди секунди. Дейвид мина край него, а той отново го удари зад врата. Този път Дейвид не загуби равновесие и продължи напред. След поредната врата имаше отново стълби и тунел. Закрачи напред и отново усети, че някой приближава зад гърба му. Извърна се и онзи го повали на земята, след което го ритна в корема. В тоя момент едно от другите три момчета приближи, като викаше нещо от сорта на:
- Стига толкова, остави момчето на мира!
След това блъсна другия и клекна пред Дейвид.
- Добре ли си? – попита го.
Дейвид го прегърна силно и сълзите текнаха по бузите му. Това не беше прегръдка от любов. Бе прегръдка от благодарност. Силна прегръдка, която беше единственият начин, да покаже на момчето, колко му е благодарен, че му е помогнало. Силна прегръдка от невъзможност да говори и да направи каквото и да е друго. Просто така го почувства.
В тоя момент вдигна глава и зърна ножа. Другото момче тичаше към тях.
След секунди небесно сините стени бяха оплискани с алено червена кръв. Момчето с ножа замахна към Дейвид, но друго момче зад него хвана ръката му.
- Не го убивай! Да се махаме от тук!
Тогава нещо тежко удари Дейвид и последното, което помнеше е как телефонът изпадна от джоба му и видя пред очите си последното съобщение от бившата си приятелка. Погледът му замръзна на думите „Обичам те!” и след това изпадна в безсъзнание.
- Събудете я.
- Слушам, докторе!
- Казах ви, че има нещо съмнително в цялата история. Знаех си, че този с ножа е истинският извършител на убийството, въпреки, че открихме оръжието в ръката на Дейвид. Цялата история намирисваше от самото начало. Как можеш да убиеш някой и след това да изпаднеш в безсъзнание, та чак да забравиш какво си сторил. Ясно беше като бял ден, че някой го е ударил. Момчето е невинно, господа. Разгледайте добре записите! Мисля, че е време да повикате детектив. Срува ми се,че вече имаме лицето на извършителя. И между другото, намирали ли сме телефон на мястото на престъплението?
- Не, докторе. Но ще се опитам да видя дали на записите не се вижда поне номера, от който момчето е получило съобщението. Така може да се свържем с негови близки.
Доктор Стикс приближи към Ким, която тъкмо се събуждаше. Махна очилата от очите й и се усмихна:
- Чудесна работа, миличка! Мисля, че го разкрихме. Можеш да се прибираш вкъщи.
Ким доволно скочи от кушетката. Чу пиукащият звук, който и казваше, че има ново съобщение на телефона си. Отиде до закачалката и го извади от джоба на якето си. Усмихвайки се, се облече и тръгна.
- Какво е това на монитора, Томи?
- Мисля, че е съня на Ким от вчера сутринта. Когато ми казахте да не я будя.
- Чакай! Можеш ли да го изчистиш малко?!
- Разбира се, докторе!
Ким стоеше пред стълбите на някакъв подлез и четеше отново съобщението, което преди минути бе получила от бившия си приятел. Нямаше търпение да се видят.
Продължи надолу по стълбите.
Стените бяха небесно сини, на места изрисувани с разни шарени графити. По ниския таван бръмчаха няколко неонови лампи, подобно жужене на комар. Една от тях мигаше, очевидно уморена от дългото светене . Част от мазилката бе олющена. В края на тунела наближи малка врата, и точно тогава няколко младежи минаха край нея. Преди да се усети, единият я повали на земята, а другите хваната ръцете й.
- Значи ти си гаджето на оня педал? Видяхме ти хубавото личице на телефона и решихме, че приятелчето ти трябва някак да ни се отплати, за дето го оставихме жив. Сега ще видим дали струваш, кучко!
- Макс, давай по-бързо, че някой може да мине!
- Дръжте й устата запушена. Или не, най-добре аз да й я запуша с нещо. А? Какво ще кажеш, малката? Нали няма да хапеш, кучко?
След като свършиха това, за което бяха дошли, тримата закопчаха панталоните си и продължиха напред по тунела. Тялото на Ким лежеше в локва кръв. Дрехите й бяха разкъсани, а очите й бяха застинали, широко отворени. В тях все още имаше сълзи и можеше да се прочете ужасът, който се бе запечатал там. Всяко събитие оставя своя отпечатък във времето. Всеки предмет и всяко място пазят спомена за дадено събитие. Достатъчно е само да знаем къде да гледаме!
Телефонът на Ким се търкаляше в краката й. 10.42 показваше часовникът му. И това място и този телефон щяха да запечатат часът на това събитие. Но най-добре щеше да го запечата нейното мъртво тяло, защото следите върху него нямаше никога да изчезнат за един човек и той винаги щеше да ги вижда. Запечатани там, в съзнанието му за цял живот.
- Господи, Томи!!! Кажи ми колко е часът!?
- 10.43 е, докторе.
Произведението "Сън" ползва условията на
Криейтив Комънс договор
