Спомен за живота

Как се научих да "плувам"

Бях все още млада и самонадеяна и вярвах, че морето е до колене. Когато застанах на високия бряг и пред мен се простря безкрайната морска шир, не се поколебах дори за миг. Смело се хвърлих с главата напред.
Сега като си припомням онова време си давам сметка, че съм била по-скоро безразсъдна, отколкото смела. Но затова пък имах късмет. Поне в началото. Морето бе спокойно и благосклонно и аз се понесох безпроблемно по едва забележимите вълни - кога с енергичен кроул, кога с по-спокоен бруст. Накъде? Има ли значение? Тогава ми беше все едно, защото с цялата си наивност вярвах, че ще бъда нов Колумб, който ще открие привлекателен и мечтан свят нейде отвъд.
Защо никой не ме предупреди за акулите? За това как те нападат изневиделица, опитвайки се да те разкъсат на парчета? А споменах ли за гадините, които срещах по пътя си? Онези, хлъзгавите, всяко докосване до които предизвиква погнуса и отвращение? Не? Да знаете - пълно е с тях. Първия път, когато налетях на такава твар, се паникьосах, обърках движенията си и щях да потъна. Вече знам как да ги избягвам.
Не по-добри са и другите, дребни и незначителни, които се вкопчват в теб и се опитват да оцелеят на твой гръб. Отвратителни са! Но няма начин - срещаш ги рано или късно.
Не ме предупредиха и за бурите - безпощадни, страшни и разтърсващи; нито за страха, който предизвикват и който те парализира и оставя в ръцете на съдбата, люшкаща те грубо и безмилостно до прилошаване на вълните на живота.
Няма значение! След като обстоятелствата ме принудиха, научих се да плувам и под вода, сдържайки дъха си почти до болка; а също и да се спотаявам на дъното, когато е необходимо да избегна опасност... Стилът ми на плуване стана перфектен. Продължавах да се боря с несгодите на морския си живот и се наслаждавах на редките спокойни дни, когато морето отново ставаше такова, каквото беше в дните на моята младост.
Нов свят тъй и не открих. Но какво пък! Намерих тихо пристанище, където се приютявах щом сърцето ми натежеше твърде много от насъбралото се в него огорчение и започнеше да ме тегли към дъното.
Чувствах се обаче неудовлетворена. Защо ли?

Как се усъмних в наученото

Колко време бе минало откакто се хвърлих самонадеяно в морето на живота? Доста, струва ми се. И макар че бях започнала да се справям с "плуването" като професионален състезател, един ден си дадох сметка, че цялото това напрежение и несигурност са ми дотегнали. "Край, рекох си тогава, време е за промяна" и излязох на сушата. Реших, че най-сигурна ще се чувствам здраво стъпила на земята. И тук ме очакват приключения, какво толкова!
Така потеглих на път през джунглата на живота. Стъпвах бавно и предпазливо. Вече знаех как да се пазя от хищници, така че се придвижвах без проблеми. Накъде? Не знаех. Все някъде щях да стигна.
Няколко години ми бяха нужни, докато осъзная, че се въртя в кръг. Каква загуба на време и сили! Но вече се бях научила да се справям с разочарованието и след като коригирах посоката, отново потеглих на път...
Все още вървя. Но се чувствам малко притеснена. Защо ли? Сънувах сън - странен и в известен смисъл плашещ. Какъв? Ще ви разкажа: След дълго ходене най-сетне излизам от джунглата на едно широко, открито пространство. Поляна. С много цветя. Огряна от слънцето. Щастлива поемам дълбоко въздух и въздъхвам облекчено. Тогава забелязвам, че на поляната има много хора, които ми се радват и бурно ме приветстват. Озадачена наблюдавам как към мен се приближава един човек и ми връчва някаква статуетка: на ангел без крила, с избодени очи и дупка на мястото, където би трябвало да има сърце. Едва чувам думите на посрещача, но разбирам, че ме поздравява. "Честито, госпожо - казва. - Вие спечелихте наградата в гигантския Сървайвър, в който участвахте". Стъписана го поглеждам. Какво?... Това ли беше целта ми - да оцелея? Това ли е смисълът на живота ми? Да оцелея?!...
Този сън ме разколеба. Чувствам се толкова несигурна и уплашена. Продължавам да крача по пътеката, която съм си избрала, но все по-често се питам къде ще ме изведе тя.