Акварел

От вечността
изгонена и боса
вървя по стъпките
на първата жена
измъчват с поглед
утрото и слънцето безоблачно,
а всеки цвят пронизва със стрела
на ароматните си спомени за рая,
очите смъртно уморени
от безкрая
на пролетното синьо
презезерно
от детската душа
притваряне за сън
не стигат
и мержелеят отворно индигово
- лицето в прах
целува от земята.

Махнете я,
махнете светлината,
усмивката ми Евина ,
Създателю,
завий ме с пелената
на орис непроходила.

Дарява сълзи
Бог от небесата
-великодушно съжаление.
От стряхата на вечността
минутите като дъждовни капки падат.
Дочувам как едни звезди се питат,
изгряли преждевременно -
кога ще им
броя
суетното трептене,

но
поглед акварел,
размазан
по човешки
отложи за след сън.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf