Обичта на свободата, изсвирена от две души

Увлича по спиралата на себе си виолончело,
обвива своя звук в звука на влюбена виола...
„Ще ме обичаш ли най-необятно, слънчево?
Ще ме допускаш ли до съкровеното у теб?
Ще се изпеем ли под тази нощ в луна,
препускащо в галоп и волно от представата
за пропътували безкрай звезди?...”
„Ще се вселя по струните ти и ще те намеря,
ще взема в топлото движение от две следи
насладата от пълнота в наситена прегръдка.
Ще те вплета в косите си от звук,
като безценен дар за вричане на зазвучалата
синхронно в резонанс от трепетите близост.”
„Ще ме повтаряш... ще те повтарям...
до правите, в които се пренасяме,
ще отнесем в дъгата между двата свята
сияние от музиката на небесен глас...”
В далечината на безкрая звуците се следват,
но са един до друг и свирят едновременно...
Ръката на вселената рисува своята представа
за обичта на свободата с един единствен лък,
върху телата на космически души...
виолата, повторила душата си в душата на виолончелото...