Ослепяла бях и слънцето не виждах.
Мълчах, а те ми се присмяха!
И въпреки това не се обиждах -
за тях оставах кротката и плаха...
Грешала съм и пак греша.
Все тръгвах си, но път нататък не намирах...
Крадяла съм и пак крада,
каквото и да правех, надолу все отивах!
И обичала съм. Теб! Веднъж!
Но не навременно прощавах.
Научих, че не от всеки облак пада дъжд.
Започнах и да ставам, предвид че често падах...
Наивна бях и глупава, дори -
насън кълнях, за жалост, все добрите!
Уж виждах доброта, ала окъпана в лъжи.
За дяволи мислех светците!
Но пробудих се един прекрасен ден!
И знаеш ли?! Осъзнах, че съм спасена!
Защото ти винаги си бил до мен,
дори когато бях така дълбоко заслепена!
Посветено на душата, огледало на моята :)
