Самотен е морският бряг и тъгува,
бризът топъл ни маха с ръка... да се сбогува.
Писък на чайки пронизва сърцето,
те остават волни да се реят в небето.

По пясъка късчета от нас разпиляни,
от дните щастливи, заедно с теб изживяни.
Слънчев лъч над вълните блести,
а в душите умират и възкръсват мечти.

За кратко сме тук, а утре ни няма.
И животът не е ли една голяма измама?
А любовта - една вечна заблуда,
макар че жив си само обичаш ли до полуда.

С гласа на Нептун ни омая морето,
събуди се в нас зовът на детето
и скри в джоба малка надежда,
да се срещнем отново, ако съдбата отрежда.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Veronisia
раздел: Лирика -> Пейзажна
публикувана на: 2008-08-20
прочитания: 70
точки: 12 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 1 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8060
   Автори: 2228
   Произведения: 52813
   Съобщения: 243452
   Лексикони: 2509
   Коментари: 82252
   SMS-и: 820
   Снимки: 5415