Ръмжи престорено, а всъщност е добре,
защото си говори с мълчаливата неделя в мен.
Това е вентилатора.
По ъглите съм пратила от моите мълчания
и те сега приличат на редици с топчета,
прозрачни цветове
от птича глъчка преди полет,
от оглушителната тишини на водопад,
от прашното откритие на стара книга,
от претърпялата вината ми душа
и от наситения с музиката звук
от плуващи в ноктюрни,
търсещи отлитането си с клавиши пръсти…
Определено в тази част на стаята съм аз.
Разделям я с несигурност,
тя просто трябва да си съществува…
против заспиване на чувствата.
Разгръщам с поглед люшкащите се потоци въздух,
открадвам си по малко от стените
с техните съкровища:
любими къщи, рисувани,
когато съм копняла дом.
Едни са в слънце, другите –
минават под дъга и слънце,
а някои съм гледала като летя
през нощ с душа, когато спят…
Дървета. Моето е в път от светло.
Тъгата е коруба. Желанието е червено,
от огън е, като вулканска лава,
изтича по следи от пясък между пръсти,
като безвремие в пустиня
и като жажда за живот
в отдаване на топлина при някого…
А другото дърво е изгоряло...
и то не вика, а мълчи
и черни гарвани кръжат и плачат с него,
откъсват парещите въглени от неговата плът,
насищат търсещото бряг море,
изстинало от бързане за дом и за разказване.
Това е нечий спомен.
А моята стена го пази само.
Стените чуват, но повече мълчат,
особено, когато между тях си сам.
Пропуснах нещо. Да... морето.
В играта на делфини,
с две пръски от вълни,
изтекъл хоризонт зад края…
Мъглив, застинал,
очакващ се да стане изгрев,
с очи и плахи стъпки в пясъка към него.
Морето е зелено… странна среща
между небесно синьото
и пясъчното жълто…
изпитват се преди да се прегърнат
и отдадат на влагата от въздуха
и на дъха от парещата сол…
И още от морето… на чайките,
които викат към брега
и носят дъжд по себе си,
и предизвикани от бурята вълни,
далечни за скалите още…
Една стена, а спомените толкова…
А нашите, невидимите ни стени?!
И всичкото сред мълчаливата неделя…
