Блянове за град

Криворазбраната цивилизацията от времето на Алеко Константинов се превърна в криворазбрана урбанизация в ерата на Партията и в криворазбрана демокрация в годините на Прехода. Изобщо, градскостта на българина е безкрайно престорена и някак изнасилена. Сигурно затова изглежда толкова грозно в наши дни. Защото градската култура е въпрос на поведение към другите. То се проектира и в самата среда. Тя е огледало на общността, която се помещава в рамките й. Когато общността е разкъсана от вътрешна непоносимост, средата страда и язвите избиват на повърхността, за да плашат с вида си. Те предупреждават. "Махнете се от тук!! Тук е гадно!"

Няма нищо чаровно и красиво във вида на ръждясали боклукчийски кофи, търкалящи се по столичните улици. Няма нищо сантиментално в разпадащите се детски площадки, с които са осеяни софийските квартални гета. Напротив! Има нещо плашещо и демонично в тия противни застинали кадри. Има нещо чернобилско, нещо изгнило. Те миришат на смърт. На лъжа. На отчаяние. На неуспех. На абсурд. На нещастие. На поражение. На невъзможен преход, който заплашва да продължи и след като е приключил. Проблемът е в хората, разбира се...

Оказва се, че българската ориенталска селскост е несъвместима с градската среда. Тя я разяжда отвътре и я превръща в отблъскваща и фалшива. Разликите между града и селото са много по-големи, отколкото би ни се искало. Ние не преставаме да се зяпаме един друг. Не си оставяме лично пространство дори на улицата, където би трябвало просто да се рамзминаваме, без да си пречим. За нас тя все още е селската чаршия, където да се разходим, да разгледаме и да одумаме другите. Перверзното любопитство, с което се втренчваме в минувачите и бъркаме в чинийката на другарчето е същото онова любопитство, с което в малките предградски общности са зяпали пришълците. Там всички се познават и всички се сравняват. Новите са интересни, но странни, различни и често отблъскващи. В големия град обаче всички са нови.

Модерността си е измислила стратегия за потушаване на това противоречие. Не е важно къде отива другият. Важно е накъде си тръгнал ти. Не е важно дали онзи няма да спре колата си на пешеходната пътека. Важното е ти да спреш. Няма значение дали приятелят ти хвърля фаса си на улицата. Важното е ти да потърсиш кошче. Защото промените започват отдолу нагоре. Обратното е диктат. А от нарочни норми, ползата не винаги е голяма. Хората си умират от кеф да гризат забранени плодове. Интериоризираните норми са истински. Те са онова, което наричаме култура на поведение. Те са онова, което Фройд назова Super Ego. Без него си оставаме прости селяни, които смятат, че е престижно да мачкат самочувствието на ближния, да отричат различното и да плюят по онези, които дръзват да надигнат глава и да прошепнат: "А, бе, не може така.."

***

Малцина са наясно, че културата е всичко онова, което природата не е. Да робуваме на първичните си потребности, влечения и емоции не винаги е полезно. Особено когато ни се налага да живеем в рамките на един от най-забележителните продукти на нейно величество културата. Наричат го общество. Вярно, че връзките между градивните му частици не са единствено културни. Тъкмо културните връзки обаче са онези, които го правят възможно. Пренебрегването им е болест, която горкото общество би могло да излекува единствено автоимунно. С други думи, хората трябва да им обърнат дължимото внимание и да осъзннаят колко важна роля играят те за собствения им комфорт. Казано простичко, дори да решиш да се изьплюеш през терасата, по-добре да си сигурен, че отдолу не минава никой.

Да чукаш, да плюскаш, да завиждаш, да злобееш, да беснееш, да те е страх, да искаш да живееш, да се самосъхраниш.. Това са все природни неща, напълно естествени за нашия вид. Някъде над тях се случва онова, което цивилизацията ни разбира като прогрес. Затова уважаваме хората, които дръзват да претендират, че са "над нещата". Благодарение на тях не сме се съсипали по метода на Хобс - "homo homini lupus est" (човек за човека е вълк). Колкото по-често някой си казва "ебал съм му майката", толкова повече ръжда се лепи по зъбните колелца на прогреса. Вредим си един на друг, вместо да гледаме поне да не си пречим.

Урбанизацията погълна селото, защото в града културата доминира във всичките й измерения. А това позволява на хората да живеят по-сигурно, по-лесно, по-чисто, по-красиво, по-разнообразно. Всеки го иска. Но какво е готов да направи всеки, за да го постигне наистина, не само на пръв поглед. Щото фасади сме виждали всякакви. Ето къде се пресичат ценностите, нормите и разбирането ни за тях. Всъщност, в известен смисъл, ценностите са именно норми. Важното е да си избереш подходящите. Сигурно затова възпитанието е толкова основно за добруването и мирното съжителство. То рисува ценностния хоризонт на всеки член на прехваленото ни общество.

Нека да бръкнем в раната. Ценностният хоризонт на българина от епохата на прехода, медийната окупация и информационната революция драстично се измени. Социализмът предлагаше на хората житейска концепция, която повечето по една или друга причина бяха склонни по-скоро да приемат. И с умерен ентусиазъм са я следвали близо 50 години. Доста красноречиво, не мислите ли. Дисидентският лайфстайл ни е от тогава. Ако нещо не върви, бегай! В наши дни - "Шпек "Леки"! От Булгариа, мистър Иванов". Сигурно затова изчакахме строя да падне сам, вместо да го съборим. Просто сме си такива. Истината е, че всъщност вярвам в неща като "национален нрав", "колективна памет" и "народопсихология".

Триумфът на демокрацията и капитализма малко изведнъж отне на българина готовата му житейска концепция. А това не ще да е нещо, което променяш ей така. Гацо започна да се лута. "Копеле, к'во станА!?.." Всичко, на което го бяха учили се оказа фалшиво. Доста куцо, ще кажете. И доста погрешно! Не всичко, на което го бяха учили беше фалшиво. Манията по анатемосването на доскоршната реалност обаче му попречи да осъзнае това. Градската култура може би имаше бъдеще по онова време. Гацо, уви, се отказа да вярва в нея. Проблемът идваше от там, че градскостта ни беше соц. А соцът беше лош. Можехме да си позволим или да го плюем или да не говорим за него. Е, как да си направим нова градскост без контекст? Тя и старата ни нямаше, че аристократите ги изтрепаха... А така.. съвсем сме я закъсали. И понеже нямахме избор, тръгнахме към село, но останахме в града. Просто това ни беше единственият останал близък конктекст за чертаене на някаква приемлива житейска стратегия. Все още повечето от нас си имат баба и дядо някъде на село. Това не е толкова маловажно, нали разбирате.

И докато Гацо Бацов се опитваше да го осмисли, някой му подхвърли неясните понятия "демокрация" и "пазарна икономика" и той съвсем се сдуха. Демокрацията най-лесно я схвана като "ше прая к'вот си искам". Пазарната икономика пък, по балкански, му я обясниха като "требе да си по-тарикат, иначе го духаш". Селски тарикати, селски ергени, селски кръчми, селски сватби, селски чаршии, на които селянките си оглеждат сукманите и, разбира се, селски комплекси. Знам че сте виждали картината. Гледате я в момента навярно?

Ама че бъркотия! А знаете ли кой измисли новата концепция? При всичкия хаос.. Ами, чалгата. Тя беше химнът на селото. Дори успя да измисли лайфстайл. Мечтата на българския мъж стана да бъде мутра, а на българската девойка - да е държанката на мутрата. Каква идилия! Какви ценностни каламбури! Драматично се развива мачът, но дузпи няма да има. С толкова много автоголове всичко отдавна е ясно. Открихме себе си!

В България няма градска култура. На власт е чалга-фйешън лайфстайлът. Той промени селскостта единствено козметично. Нарече я поп-фолк! А поп-фолк звучи свйетски ;) или пост-съветски... Много ърбън, братче! Не е истина..

Бегай от тука с тия селяни, че ми излязоха пришки от мелене!

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf