Неокаляна душа

Когато ме притискаше в годините

и с вятъра говореше наопаки,

не вярвах, че приличаш на лавина,

повличаше ме с тежка проповед,

затрупваше ме безпощадно, без съчувствие,

припомнах си "Надежда оставете",

играеше безсрамно, блудствено,

а искаше ответно цвете,

душеше помислите ми наивни,

вибриращи на нежна струна,

но удари нанасяше, масивни,

през нощите порядъчно безлунни.

О, как нагло лъжеше, цинично,

а чувствата в калта въвираше

и трябваше да се обичаме, прилично,

обаче чувствата нервираха

и тръгнах, набелязан от лавината,

безверието попримесвах със печал,

но знаех, любовта ми през годините

не идва в локвите от кал,

те, локвите, останаха си същите,

макар че отдалеч ги обикаляме,

ругая, псувам те намръщен,

душата си обаче не окалях.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf