Шемет... след чертата

Нека да бъде край, а?!
Изтерзани са душите
на вчерашните ми спомени.
Цяло блато със застинали,
мръсни води,
превърнах в езеро,
а повяхнаха всичките лотоси.
Златната рибка
все аз да я ловя
се умори,
и желанията ми да са винаги
онези същите...
Прокле ме да забравя,
как от мълчанието боли.
Затварям в шепи вятъра.
Сърцето ми обръща се
на скъсана дрипа
с пришита луна,
не огромна и кръгла,
а като косата на онази,
дето все подминава моята врата,
в мигове, когато се гърча
в пристъп на черна омраза
и ми пее през рамо -
еще не вечер...
Забрави!
Такива като тебе - ни горе ,
ни долу.
Стой си по средата
и в гордостта си се дави.
И без това не ми каза
вълшебната думичка - моля.
Менте оптимизъм
(ти го можеш това)
забъркай в коктейла
с фалшива надежда.
Напий се до смърт.
Брависимо!
Ха така.
После не повръщай.
Раздай го по-така...
нежно.
Ех, нека да бъде край!...
Колко часове и секунди убих
в сомнамбулните нощи
и в дните безпаметни?!
Я се разкарай
от живота ми...
Се ла ви.
Уж теглих чертата...,
а ми е такова едно...
шеметно.