Тя лежеше в мекото легло, което сега й се струваше, като море от камъни и скали. Стоеше загледана в тавана на своята стая - затвор и си спомняше... Споняше си всичко. Целият си живот.
Той се движеше по план, който си беше създала. Планираше всичко преди да се захване с нещо. Още от малко момиче животът и беше една безкрайна въртележка от еднообразни и скучни дни.
Почти никога не мечтаеше. За нея това беше просто прахосване на време в глупави надежди. Подредеността на живота й не й го позволяваше. В забързаното си и напрегнато ежедневие, невиждаше знаците, които й отправяха толкова мъже. Неусещаше самотата, която я обгръщаше, като лепкава мъгла, потъваща във всеки косъм от прекрасната й коса, във всяка гънка на дрехите й - в дъшата й. Но съдбата реши да й покаже, че не всичко може да се планира и предвижда. Съдбата реши да й даде урок. Прати й любовта. В един светъл ден жената осъзна, че подредеността на живота й се разрушаваше, вече не тя беше тази, която го контролираше. Нямаше как, подчини се на чувството, което изпитваше за първи път в еднообразния си живот. Беше толкова щастлива. Не ходеше, а летеше, не говореше, а пееше. Не беше на себеси от радост и умиление. Но тя направи грешка. Грешка, за която по-късно щеше да заплати с невероятно висока цена. Започна да планира. Предвиждаше всичко, което можеше да се случи. Вече не обръщаше внимание на малките неща. Започна да обича по плана, който си бе създала.
Любовта реши да й даде урок. Реши да я научи, че човек трябва да обича истински, а не по задължение или навик. Любовта не е нещо предвидимо. Тя трябва да се изживява всеки ден, а следвашия само да се чака, защото никога неможе да се знае какъв би могъл да е.
Любовта я напусна. Замина далеч, много далеч.
Жената не беше предвидила това. Не беше предвидила катастрофата, която я сполетя. Животът й се обезсмили. Тя го проклинаше, проклинаше себе си и любовта. Болката се превърна в разочарование, разочарованието в гняв. Гняв какъвто тя никога не бе изпитвала откакто се помнеше. Реши да сложи край на всичко...
И ето сега лежи в това море от болка, загледана в една точка спомняйки си всичко това. Чашата с вода стоеше на масичката до нея, беше почти празна, а също и няколко пластмасови и стъклени шишенца. Тя не съжаляваше за нищо, освен за това, което беше извършила, но веднага прогони тази мисъл от съзнанието си.
Усети хлад, който се спъскаше върху нея, като ледено одеало. Притисна тялото й към леглото и тя усети как душата и полита. Тъмнината беше отминала и сега покрай нея прелитаха лица. Познати и отдавна забравени лица, лица, които вече не съществуваха.
Тя беше щастлива, за втори път в живота си беше толкова щастлива, така спокойна, а най-хубавото беше, че не знаеше какво я очаква отвъд хоризонта.
Най-сетне беше свободна!
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Angelinajbg
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2006-07-11
прочитания: 325
точки: 8 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 4 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8053
   Автори: 2223
   Произведения: 52719
   Съобщения: 247101
   Лексикони: 2507
   Коментари: 81857
   SMS-и: 820
   Снимки: 5398