Звездоброецът... Е някъде на седем. С най-пълно- празните очи. Когато до вътресърдечно се наливат „малки смърти" с точни дози (без дори една пропусната) се източват всичките нюанси бяло... до пресъхване. Звездоброецът... И тази вечер плака... че не иска да отиде с майка си... Където винаги ухае на разлято - малко... но поредно и гарнирано с цигарени воали. А трябваше. Закони са. Не можеше да го остави у дома... Не знаеха. Понякога и самотата може да е майка. (без никак да изглежда като мащеха). Понякога и майките... държат в ръцете си убиване на своите обичани деца. И звездоброецът я молеше ... Да го остави... На покрива. Да поброи звезди. (там никой няма да го види) И винаги, когато й се молеше, очите й напомняха издъхване от спазмения вик след дяволско проклятие. И щом го пуснеше трепереща, от страх и от вина, отиваше да пръска гилзи от прокажена любов. А звездоброецът... наместо да брои звезди... Се блъскаше във смисъла на думите... „Щом любовта е всичко, а мама е принцесата на любовта, защо не ни достигат никога пари... Защо умира тя... за да живеем„