Сенчестият хълм

И слушайки дъжда,

открихме ние пътя-

пътят през гората,

към Сенчестия хълм.

Напред през рохка кал

и завеса от кристали,

вървяхме между гъбите заспали,

нарамили чувал...

Там,горе ще я погребем.

Затрупана с пръст и тайни,

няма тя да се събуди.

Твоето лице мълчи,

сериозно и намръщено в дъжда...

Защо ли ще ти липсва Тя?

Защо...

Чуй ме,слушай ме-

гората ще е неин гроб,

на пролет ще е окъпана в цветя,

а зиме само неин ще е снегът...

Ще слуша вечно,знай,

как тъжно пеят вълците;

и може би,признай-

така ще е щастлива...

До дето слънцето залезе,

заровен ще е гробът.

И дъгата щом изгрее,

ще побегнем без посока...

Две сенки мълчаливи,

ще скитаме и бродим.

А като гарван черен между нас

спомен черен ще е кацнал...

С вик кошмарен ще се будя посреднощ;

с изненада ще те сварвам каменно заспал...

Ала денем как ще си личи

и твоят ужас ням-

видял си я,нали,

на въжето да виси?...

Но чувам аз сега

лопата през пръстта...

Не може ли дъждът

по-силно да вали?!

Съвестта ни надали

някой вятър може да надвика.

Нощ със свойта чернота дали,

ще ни скрие и попита:

Нима не се страхувате,

че през деня,

една недозаровена ръка

ще се пресегне от земята?

И че дълъг ще е пътят,

няма аз да мога

през светлината да се втурна

и разспростря се върху вас!...

Но ...Стига,стига вече,не!

Никой с теб не може да ни разбере.

Утеха потърси в очите ми,

завинаги,

завинаги...

И аз ще те предпазя

и като смърт ще те обгърна-

твоите спомени и целият живот

во веки ще отмъкна...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf