Дворци от вакса

Протягаше нахален вик в тълпата
момиче от ръба на тротоара.
Лицето й - от сажди бе сменено.
Очите и` - от пламъци на мълнии,
не молеха. Пламтяха с настояване!

Ръцете й - слънца, но погрознели
от вярата във своята безоблачност.
разтваряха си шепите настръхнали,
готови да лекуват чужди бури.

Съдбите, изковали бавно бурите,
се спираха пред гладното й кътче.
Посягаше към тях с бои и четки.
Но не да ги рисува. Да ги чисти.

Душата й художник бе, но дишаше
със кожата на просещ ваксаджия.
А тялото на просяк повелява
копнежът - на война да се маскира.

Наивно бе отрязала косите си
с надежда, че съдбите - чест войнишка
отдават лесно само пред войниците.
С честта вървят и повече стотинки.
Понеже всички вярват на войника,
решен да охранява вяра чужда.

Покланяха краката си съдбите
навярно за оказване на почести.
В обувките им виждаше прозорци.
В прозорците - поглеждаше душите им.

Промиваше им скорошните рани.
Пък раните така и не зарастваха.
Защото в тях туптяха греховете,
които предстояха да се сбъднат.

Навярно се боеше от прозорците,
защото я привличаха дворците им
със своя мрак. През късна вечер винаги
се свиваше в един кашон. И плачеше.

От сълзите й капеха душите,
Но винаги по нещичко оставаше
от ваксата на бездните им тъмни.

И все така я хапеше гладът.
И все така бездомно я замеряше
със капки кръв по устните Смъртта.

Напразно бе отрязала косите си.
Отдават чест на себе си душите.
А гостите в дворците си - убиват.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf