Татуирано сбогуване

От град на неми тръгна сервитьорът
в Голямата вода да се удави.
Но прашен ресторант, на кея хвърлен
удавника под мишниците хвана.

Потръгна му. И дъното отложи.
А дъното дали го бе отложило?
Или пък вече беше украшение
за ловната му бездна сервитьорът?

Възкръсналият никога не пита
дали не значи просто скрита пепел
протегната ръка за Възкресение.
Възкръсналият бърза да живее -
тъй както сервитьорът гладно дишаше,
разбрал, че всеки бавен гасне бързо.

Продаваше усмивки на капризните,
макар и за петаче да се стискаха.
Превръщаше във светлоотразители
покривките на масите от лъскане,
когато богаташ със златни зъби,
ръце по турски скръстил го подканяше
да бърза за безценната поръчка.

На старците, допушващи съдбите си,
раздаваше кристални пепелници -
угаснали угарки да събират.
Тъй както са събирали и мигове,
запалили кристала на живота им.

Намигваше на младите момичета
със погледи на търсещи кошути,
макар отскоро хванали венчило
с една едничка цел - да смучат алчно
джобовете на кисели плешивци.

А дамите със пръсти нежадувани,
по чашите самотно остарели,
даряваше с целувки по ръцете.
И сенките блуждаещи в очите им
настръхваха. И кожите им сбръчкани
отново бяха
гладки,
гладни,
хубави.

Тъй хубави, когато позлатяваха
горещото му тяло с мрачни блясъци.

А всяко позлатяване откраднато,
и всеки пепелник раздаден даром,
и всяко скришом пуснато намигване,
усмивка всяка, всяка маса лъскава
подобно скъп подарък опаковаше
душата му- за чуждо консумиране.

И само пред морето съществуваше -
То също като него беше нямо
и също като него маска носеше.
А немите маскирани навярно
най-лесно помежду си се разбират.

Пък лятото е винена мушица.
Крилете му размахват въглен още
от първия изплакал в люлка огън.
За дъх един мушицата стопи се.
Голямата вода изплю сбогуване
за прашен ресторант, на кея хвърлен.

Домът на неми викна своя пътник.
Във този дом от суша никой близък
дори не се опитваше да спори
дали е нужен още някой мъртъв.

Преди да си отиде сервитьорът,
морето на дланта си татуира-
да има със кого да разговаря.

Но глухо украшение е само
безводно нарисуваното копие.
Морето във разтворената шепа
Единствено умее да боли -
защото е забравило завинаги
как истинско море се заговаря.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf