Единствения свят намордник...

Целувам ти ръка

за добротата,

с която камъка

превръщаш

във възглавница.

И укротяваш

палавия вятър...

А аз приемам

прошката за даденост.

Целувам ти ръка

за тишината,

която в мен

хармония поражда.

Напук на трънчетата

във душата ми,

които други

преди теб засаждаха.

И мъката

полегнала в очите,

заспива и притихва-

като котка...

Намерила в

домашното огнище

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf