надка п.

Отблъсни ме!
Престани да ми даваш надежди за нас.
Не изцеждай сърцето ми повече.
То и без друго е купчина скрап.
Тежък баласт
и вони на погубена страст,
и се гърчи в несвяст,
и в безпомощност страшна,
и отчаяно дири утеха във адската паст на смирението.

Не ми казвай утре,
след месец
или в друг живот.
Отблъсни ме завинаги, моля те!
Знам.
Ти не вярваш, да има друг ход.

Не намираш до себе си място за мен?
Е, добре.
Ще насиля душата си,
сгънат на две,
преклонен пред лика ти,
ще свия криле и не ще те потърся отново...

Но се плаша.
Защото усещам.
Аз знам,
няма да мине и ден,
без да искам на дявола сметка,
че заключи сърцата ни в плен
и от адския огън възбуден,
от красива любов озлобен,
той погуби мечтата ни истинска -
да го видим от обич
сломен.

Не изгасвай, единствен мой пламък на свята надежда!
Пак се гърча в сълзите си сам.
И се моля да вярвам, че още поглежда
към душата ми
в нейната длан.

Ще умра...
от студа й посечен с кинжала на чувствата,
на мечтите й нови погален жестоко от тежкия яростен чук.
Нямам сили да уча изкуството,
как се люби,
без тя да е тук.

митко б.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf