Прехвърляне по пътя на обратното

Поисках да си ида. 
По стъпките на миговете от преди. 
По тях дали ще можех да се върна? 
Вървя. Дървета от гора на хора, 
полепнали с умора, 
с очи в беззвучие от нетъкана вялост 
и клони с форма на ръце, 
забравили да галят длани 
и затова изсъхнало притихнали. 
Изтрити са местата, 
в които някого бях чакала, 
със бели камъчета бях пришивала 
разкъсаните дупки кал. 
Днес бялото е изтъняло, 
ивица лунен дъх 
до празното в пръстта, 
като око на вятър, 
ослепяло от своя страх, 
че е разбрало за вечността... 
Развиделява. За камъните, 
дето са опрели себе си един до друг, 
така по-топло нощем става 
в основите на студ. 
Сълзят по края. 
Роса е влизала и в тях, 
приличали й да са цвете... 
По закръжалите светулки, 
се ориентират първите лъчи, 
напипват пътя върху стъпките, 
пулсиращи от вик, 
като сирени морски 
отдалечават ти посоката 
и винаги, и все, и никога 
да не намериш връщането си по път... 
по който някъде за теб са питали очи...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf