Вървяха двама млади- Дамян и Марина-по безлюдната улица на селцето. Слънцето грееше жарко над тях. Въздухът тежко висеше. Дори птичките се бяха притихнали в клоните на дърветата, нямаха сили да запеят от ужасната жега. Хората се бяха покрили по къщите и се поливаха със студена вода, за да понасят по-леко жежкия ад. Но на двете влюбени души това не им правеше впечатление. Те се наслаждаваха един на друг. Усмихваха се. Момичето подскачаше игриво около момчето, размахвайки настрани полите си. От време на време Марина хвърляше на Дамян по някой закачлив поглед и нежно присвиваше устни. Това го караше да се усмихва. След поредния такъв поглед той подскокна към нея и притисна силно към себе си. Oбви я с мъжките си ръце, без да я задушава, повдигна я леко и устните им се сляха в нежна целувка...
С леко срамежлив поглед Марина извика на Дамян:"Искаш ли да поиграем на една игра- аз ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш?". Понеже го попита сияейки, младежът не можа да й откаже. Той така обичаше да я вижда усмихната и бе готов на всичко, за да не я вижда с помръкнало лице. За него тя бе най-красивата девойка и трябваше да е все така радостна и засмяна. Кимна потвърдително. И Марина започна с въпросите си:
-Аз красива ли съм за теб?
-Да, разбира се, че си красива, ти си най-красивото цвете, което съм виждал-отвърна Дамян.
-А обичаш ли ме?
-Само теб обичам на този свят- така й каза Дамян, това и изпитваше наистина. Тя бе всичко за него, особено след като тя остана с него и в най-трудните му моменти. Той остана сирак миналото лято, родителите му загинаха в автомобилна катастрофа и Марина бе тая, която върна усмивката отново на лицето му.
-А защо ме обичаш?-пита шеговито Марина
-Защото, мъничето ми, слънцето ми се усмихва през твоите очи. Защото ме милваш по-нежно и от светлината, защото ангелите ми шептят през твоите устни. Ръцете ти ме даряват с така необходимата топлина. Защото, мъничката ми, ти си моята по-добра половина. Казвайки това на девойчето, Дамян я хвана през кръста и я поведе към поляната до пътя. Марина се сви като малко детенце в обятията му и там-сред природата, под вече поемащото зад небосклона слънце- двамата млади отдадоха един на друг и телата си...
Привечер Марина припкаше към вкъщи, бързаше да не окъснее и да не й се кара майка й, която харесваше много Дамян, но все пак беше строга. Не искаше да се носят клюки за момиченцето й, притесняваше се за нея, мислеше си я денем и нощем.
-Искаш ли да си поиграем на любов, искаш ли да си поиграем- пеейки си тази нейна песничка, Марина не стъпаше по земята, тя хвърчеше нейде из облаците. Прибра се при майка си и после заспа като малко пеленаче и засънува най-красивия сън.
-Искаш ли да си поиграем...искаш ли...
------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: galeto
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-07-03
прочитания: 64
точки: 12 ( виж далите точки )
коментари: 1 ( виж коментарите )
препоръчано от: 5 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7752
   Автори: 2105
   Произведения: 49004
   Съобщения: 212777
   Лексикони: 2309
   Коментари: 73710
   SMS-и: 809
   Снимки: 4954