Издъхваща искра от конски шепот

На конете в Синеморец

Не се препъват в облаци конете.
Събират вятър в жадните си ноздри.
И после към небето го издухват -
от вятъра небето е светулка.

Понякога на роби се преструват.
Преживят кротко жилавите стръкове,
но пашата е само за прикритие.

Предъвкана трева се смила бързо
подобно забравимо съществуване.
Конете дишат бавно, за да помнят
въздишките на всичките си мигове.

Със погледи на плахи пеперуди
очите им дълбоки изучават
в морето всяка гънка, всеки плясък.

И тайнствено с копита рият знаци -
навярно търсят начин да запишат
езика, с който разговарят рибите.
Конете най-добре надушват вярата
в далечното. Най-близко него чувстват.

Дори когато в бесните им кожи
галопите - от старост отеснеят,
главите си подобно мъдреци
поклащат, сякаш още преживяват
препускане през дивото си детство.

И все по-тесни, все по-неми стават
очите им - тежат тъй сякаш камъни.
А все една сълза ще ги опари
и въглените пак ще се събудят.

Бунтари срещу залез са конете.
Но Залезът и тях ще ги повика.
Защото всеки Залез е запален
с издъхваща искра от конски шепот.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf