Една сълза не плаче,

отпуска бавно тяло,

блести по улея на буза…

Отрони я съвсем накрая залез,

в поезия от най-изплаканите дни,

в едно тъгуване,

подир едно пътуване

за търсенето в себе си

на жажда за отсреща…

за стълбичка в скала,

под горната страна

в крайморска улица…

Недоразказаното време

ще продължи да се измисля

и ще затваря свойте кръгове

в забързаната липса

с растежа на листа.

А залезът ще скрие скоро лик

и няма да го види никой

как ще плаче,

ще го одраскат ръбовете

на големите сълзи,

триъгълните измерения

на срещите –

две точки за отправяне,

една за тяхното сближаване

в потребността

да се намерят някога…