Сън ли беше?

Разхождаше се Магдалина по алеите на градския парк, наслаждаваше се с всяка пора на тялото си на приятния аромат, носещ се из въздуха; на приказната песен на птичките; на топлите слънчеви лъчи; на малките лилави теменужки; на току-що разлистилите се дървета. Ходеше и си мислеше за майка си, която бе тежко болна. Минаваха годините на момичето само в грижи за майка й. Но този ден тя бе решила да забрави всякакви грижи и тревоги и да се разходи, да се отдаде на себе си, да освободи съзнанието си, да го пречисти. Но въпреки желанието й, мислите й все към майка й летяха, толкова много си я обичаше и не можеше да понася това, че тя така страда. Вече жена на средна възраст-Стояна- се бе разболяла внезапно и нито един лекар не можа да определи какво й е. Нямаше никакъв апетит, никакво желание за живот, започна да линее, заприлича на призрак. Старите бабки казваха, че било от тъга по съпруга й, който бе загинал преди няколко месеца. Магдалинка не обръщаше внимание на бабичките, но не слушаше и лекарите вече. Всеки ден й приготвяше чай от билките, които познаваше, правеше й студени компреси и я извеждаше на чист въздух пред къщата. Искаше й се да я заведе и до парка, в който тя сега се разхождаше, но той е прекалено далеч и болнавата й майка не би могла да стигне до там, ходейки. А тя не искаше да я мъкне по таксита или в градския транспорт, защото не искаше да я вмъква в забързаната тълпа...
Разхождаше си се девойчето и от време на време успяваше да се откъсне от всичко това и да се замечтае, да помисли за самата себе си. Бе забравила какво е да копнее, да мечате, да сънува, да се смее дори. Но сега цялата магия, която е обладала парка, завладя и Магдалинка. Тя започна да подскача като малко агънце, да си пее, да гони пеперудките. Изведнъж напред в близост до един огромен дъб тя съзря човешки силует. Мъж беше. А как й бе познат този мъж. Тя плахо започна да се приближава и разпозна баща си. Разтърка набързо очите си. Да, наистина това бе той. Но как е възможно? Сънуваше ли тя? Та той бе напуснал света на живите?! Съвесем се доближи до дървото и тогава баща й проговори:
-Здравей, дете мое!
-Здравей, тате - уплашено отговори момичето.
-Не се плаши, милата ми, аз ви наблюдавам всеки ден. Виждам как страдаш заради майка си. Ти си млада, не зааслужаваш това. Сега е времето, когато трябва да се радваш на живота, да го живееш с всички сили, да не се спираш пред нищо. Затова, малката ми, не се плаши, аз ще отведа майка ти със себе си. Тук тя ще е по-добре, а и на теб ще ти падне товарът от плещите. Като се върнеш вкъщи, аз вече ще съм я прибрал, ще се грижа за нея, не бой се за това....
Казвайки това, образът на баща й изчезна.
-Тате - извика момичето, но нямаше отговор. Разтърка пак очите си, пак си помисли, че сънува будна. Но реши да тръгне към къщи и забърза крачките си. Дори не усети как се бе прибрала. Бързо изкатери стълбичките, водещи към стаята на майка й. Намери я втрнчена в портрета на баща й, но неподвижна, започваща да изстива..
В този момент Магдалина усети, че не бе сънувала, надвеси се над майка си, прегърна я като за последно, но не заплака. Тя знаеше, че майка й вече е по-добре и е щастлива. И наистина, както каза бащай, тя почувства огромно облекчение...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf