Пак нашепва зелената шума

непознати и чудни неща.

Неусетно, от дума на дума

към лика ми се спуска нощта.

Планината обгаря в червено.

С кървав залез си тръгва денят.

Спи небето - добро, преродено.

През прозореца влиза сънят.

Над върхарите блесва луната -

бяла, строга, застава на пост

и звездите, в искряща позлата

в тъмнината изграждат си мост.

Здрач, Гората застива в наслада,

а в къщята - безброй светлини

мигом грейват. С вълшебна прохлада

се обвива градът, в пелени.

Тъй ще бъде до утре, когато

се пробуди широкият лист

и потрепне с нов изгрев от злато -

всеобхватен, магичен и чист.