За щастието, принцовете и лошите момчета....

За щастието, принцовете и лошите момчета....

Винаги съм се чудела какво прави хората щастливи и най големия парадокс до който стигнах е, че колкото по-безпроблемно върви една връзка или дадена дейност, това се превръща в проблем. Трябва ли да има пречки и трудности, за да се насладим на вкуса?

Във всички филми и приказки нещата стоят така: те се запознали, преодолели проблема (дали било то с мащехата или със някоя злобна сестра), оженили се и заживели щастливо.... но в живота не е така. В приказките няма изневери, няма тръпка, няма го онова разтърсващо чувство, което те кара да обърнеш света. И колкото по-трудна и грозна е цялата история, ти толкова повече обичаш. Какво е това? Може би се нарича реалност? Не зная, наистина не зная. Защо когато всичко върви страхотно и безпроблемно това е проблем? Защо когато чуваш думите, за които цял живот си мечтал, чувството не е така пълно както в мечтите? И от тук започват проблемите – проблем е, че няма проблем . Проблем е, че всичко е както трябва. Защо? Така ли е устроен човек или ние сами обичаме да драматизираме? Не зная....

И неканените спомени в съзнанието ми малко ми проясняват нещата – хората не обичат лесните неща – сякаш те нямат цена. Човешкият живот започва с плач и болка и все едно нещата, които си заслужават трябва да бъдат изстрадани.. това ли е отговора? Трябва ли наистина да страдаме, за да обичаме някого? Аз не винаги съм попадала на подходящият мъж и винаги обичах най-неподходящия. Страдайки, моята обич се прераждаше и преоткривах с последни сили малкото красиви неща у Него. Е... тогава обичах и имаше искри, тръпка, страст, химия, отдаване, болка – всичко онова което те кара да се чувстваш жив. Това ли е? Трябва ли някой да се държи с теб като с парцал и да ти изневерява, за да го обичаш и да се чувстваш жива? Не мисля така... Тогава защо го правим? Защо цял живот мечтаем за принцове, а когато те дойдат ние се сещаме за лошите момчета? Може ли човек да има всичко или трябва да реши кое да остави в живота си? Може ли едновременно да чувстваме сигурността, от която имаме нужда като жени и онази сладка несигурност, която ни кара да бленуваме и да пишем красиви стихове? Може ли да заобичаме истинския – този, който ще ни носи на ръце и ще е винаги до нас или вечно ще предпочитаме този, който е с потенциала да ни разбие сърцето? Защо, когато срещнем човека, който отговаря на всичките ни критерии за щастие, ние не сме щастливи, а сме готови да изоставим всичко, заради някаква страст, от която ще страдаме? А когато изтрезнеем от опиянението ще роним сълзи за пропуснатото ни щастливо бъдеще? Отново не зная... и ако продължа, ще мога да си задавам въпроси безкрай, защото те са много и не засягат само мен. Сигурна съм, че много хора си ги задават. И може би отговора е там някъде – както обикновено по средата. След няколко тежки раздели осъзнаваш, че само със страст не се живее или само с лице, или само с мечти... че за да получиш това, което искаш трябва да си готов да дадеш всичко от себе си и най-вече шанс на любовта да остане любов, а не да се превърне в досаден навик. Някой жени успяват – те сякаш са създадени за това, други не, трети балансират между кариера и семейство, а някои просто си остават във вечното търсене на принцове и разбойници...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf