Ръцете на момиче клетки чупят

Дъждът опъва клетка за чадъри.
За дълги сенки къси са чадърите.
И всяка сянка бърза да се скрие,
научена че сън по океански
понякога не пуска за събуждане.

И охлювите даже се удавиха,
а уж криле за чупене на клетки
си кътат- предрешени на черупки.

Художникът единствено не бяга.
Челата залепени на две сгради
му правят завет -
той с платно ги храни.

В платното на художника - момиче.
С коса, неизсушена от чадър.
Върви срещу дърво - от огън правено.
Не се страхуват стъпките от сенки.
Със вятър я отвеждат под огнището.

Очите си, ушити от небе,
момичето затваря и протяга
към пламъка немирните си пръсти.

Дъждът като увиснало чене
замръзва със безпомощна захапка.
И сенките чадърите си свалят.

Череша е дървото с огън правено.
Не къса пръсти. Пали ги за обич,
та утре щом платното си напуснат
да стоплят нечии устни от прегръщане.

Дори да са неканени прашинки
в око на буря паднали случайно
ръцете на момиче клетки чупят -
защото са се спуснали от слънцето.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf