Мълчание от думи неизречени във сложността ненужна...

- Е , и този път аз ли ще съм първа?
- В какво?
- В присъствието...
- Явно, да, аз не съм измислил още думите.
- За кога е планирано?
(хаха)
- Смешно ли ти е?
- Смеха е ироничен като въпроса.
- Не, въпроса е плашещ!
- Какво трябва да кажа тук?
- Многословен си? Мен ли питаш?
- Тогава не си изненадана от мълчанието ми.
- Ами ако ти е удобно в него, да продължим.
- Удобно е но е някак пусто, и все пак в момента предпочитам него пред това отново да кажа нещо неправилно.
- Както винаги - мъжкото его е на ниво, оздравявай и бъди щастлив!
- Това сбогом ли е?
- Пожелание от сърце!
- А това за колко време ще трае. тази карантина на щастие и оздравяване?
- Защо е въпрос? Към себе си ли го задаваш?

- За себе си знам, но мисля че твоето иска да продължи повече, поне "пожеланието"...

- Когато мислите на един човек не са в най-простичките неща може да се измислят хиляди причини и да се тълкуват нещата не с тяхното ехо...
- Съгласен – после...
- Всичко е между редовете и в сърцето ти, и ако това междуредие някога съчини друго...то тогава ще разбере колко... точно - Когато гледаш слънцето виждай слънцето а не лъчите му!
- Лъчите на слънцето ни топлят, но само и единствено самото слънце топи ледовете в нас - и защо ни е топлина ако отвътре сме студени?

- за твоите очи - поглед през моите ...

песенна усмивка
посипана от лунен прах
намерен в последното сърце
обичащо безметежно истински...

...и сякаш нейде там и времето разбира
своята ненужност да върви
то отдавна в тях е запечатало
последният си вятър на докосване
И аз бях там - беше и ти,
но някак си не ни достигна смелост
и после само тишината ни остана
напомняща за тебе и за мен
по покривите няма вече птици
сега остава нашата далечност

- Искам това да е писано със сърцето, но очите ми се кълнът, че не е така
- Когато един мъж си признае, и излезе от гордостта си дори за миг, тогава цялата земя ще спре своят бяг и всички ще извикат, благодаря ти Господи - спаси ни от сложността на живота!

- Е явно аз не съм призван да бъда този мъж - поне не и в твоите очи...

очите ми са пристан...

след стъпките - остава само смисъл...

...имал съм душа и имало е кой да я открие

- жалко, че отново съм сам...

и в самотата си
си безнадеждно истински
и толкова осмислен
до точката на ъгъла
във който пътищата свършват
а беше пролет
по която стъпвахме
уверени в сезоните
сега стопили се
като снежинки
в дланите
уж топли
а премръзнали от мислите
протяжно спущащи се
в есента
одраскали алеите
в които стъпките ни
още бродят
сред намръщените врани
и търсят сенките
от онзи кръстопът
във който срещи и раздели
пътуват по един и същи път

запалих всички свещи
и всички вери призовах
и нищо!...сякаш не достигах - тях
като празен поглед - като полет без крила...

...вратата се отвори!
замириса тежко - на прекършени треви
вятъра се счупи на течения
дъждът се свлече тротоарно и ниско
луната се съблече без насилие
ръката ми потрепна от вълнение
а погледа проби дупка в посърналата мъгла
даже листата не падаха - стояха си все така въздушни
времето замръзна от незнание
последната секунда се загуби в отчаяние и еднаквост
дори дишането ми намери нещо различно от въздух и нужда

позна ли се - ти също беше там, нали?

а може би ме припозна
във цветето
което ти изпращаше
прашец
от влюбените си очи
за да отключи ключалката
на изгубеният ключ
във храмът ти
облякъл сивото мълчание
в ръцете ти
които се затваряха в прегръдка
но не за мен
защото аз те дишах
а ти отмерваше секундите
в стрелките
насякани в отричане
обагрено от лиспода
който си жадувал
(като летен дъжд)
до болка пречистил
чувствата ми бели
ухаещи на утро в залез
усещаш ли?

- В плановте не влизаше този дълъг монолог.Нали?

- Не, и в краткостта на цялата му сложност, не беше посадено това излишно многословие...а и луната поглежда вече сънено...
- Да и утрото ще е продължение, на онова присъствие което ще стъпи в покоят на най-простичките неща... и пътищата ни ще търсят сенките, от онзи кръстопът във който срещи и раздели, пътуват по един и същи път.
- И сред удобството във сложноста на пъзела – дали ще се намерим дрипави но истиснски във силата да продължим?
- Спасили и онази мъничка тревичка, която ни препъна във пътеката на огледалната обреченост, защото виждахме лицата си!

Е, утре може би аз ще съм първият? Присъстващ със отсъствие...

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf