Щурците са оркестърът на нощ дълбоко будна
Слънцето е онзи палав самотник, дето днес ме подмами да тръгна на път. Необяснимата част на желанието, издайнически намига в нова дрешка - зелена на бели цветчета с ефирни дантелки. Шумът на компанията е само фон на чакана среща, сбрано кискане и бърборене, лудост след уморения ритъм.
И пътувам.
Шумни извивки на река и песен се завъртат след колелетата. Зеленото капе в очите ми като дъхава свежест и избива копчета. Влива се в деколтето ми - мъх от нежност по настръхнала гладкост и гладът ми за танц тихо в стъпките се обвързва с вкуса на мънички глътки.
Приставам му.
Сега ръцете ми са разюздана мисъл, която ти пращам. Ти си тук, невидимо пропълзяващ по кожата . . . до изпъване. Пръстите ти зърнисто запрохождат до изтръпване. Зеленото стъмва от наситена резеда и облягането ми назад е дъга, която те увива като примка на глътката в облизана следичка.
Отклонение си в разсеяния ми поглед.
Аз отварям очи и те търся, искам те. И дочувам другите имена, с които ме назоваваш. Шепнеш, тук, наблизо в тъмното и очакваш заря, да разкъса зеленото, да изсипе в небето над нас ситни бели цветчета, уханни при допир.
Ей сега ще избягам!
Идвам,моя любов. Прегърни ме. Зная - дълго ме чакаш и може би ме намери, точно, когато те търсих... в облизване на следгладни ябълкови сокове.
Аз няма как да не се притисна до теб... и как да не усетя премълчаните ти желания!?
Искам!
Искам, да ги признаеш с дъх на гърдите ми, ръцете ти говорят, сочат посоката към сън, от който се събуждам. Да! Сега съм и гладка - без излишни чепатости и говорът е присъхнал от твоето плъзване. И сега ще танцуваме, много бавно, както приближава всяко хубаво случване. Ритмите ми за теб са изплетени стъпки. Щурците са оркестърът на нощ дълбоко будна. Шуми в главата ми. Не е потока, а реката стресната от вълните в мен.
- Леки... отстрани... и ги стискам... точно както искаш до тясно. Отвътре усещаш неравната лунна повърхност. Искам да оближа стъклото, запотено от нежност - твоята. Раздвижваш се и със стон се вглеждаш в прехапаните ми устни.
Точно срещу мен....
А зеленото е свлечен спомен на стола от преди. Малки струйки конденз по прозореца целиш с поглед - отгоре до долу - стичат се. Пълнотата е нещо безформено, но такова каквото поискаш.
Защото сега си мисъл, която се материализира,
говор, който се признава,
ласка, която се мултиплицира в екстаз
на присипналост.
Накарай ме да млъкна! Моля те!
Бързо... и по-бързо и още...
Да!
Преглъщаме се на върха, където звездите са ято бисери в синьо. Зеленото беше само нежна пътека, която те доведе в моите облаци, а сега ще заспим, но само за малко...
нали?
И тези зелени щурчета... мислите ми повтарят...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: Remina
раздел: Проза -> Еротична
публикувана на: 2008-06-22
прочитания: 143
точки: 22 ( виж далите точки )
коментари: 2 ( виж коментарите )
препоръчано от: 11 ( виж препоръчалите )
|
