Купето е остатък за бинокъл

Мълчание.
В мълчанието- гари.
Купето ми е празно и от мене.
Не е арбитър кой да съществува
пуфтящата гъсеница на влака.

Мълчание.
Гъсеницата спира.
Пресъхват колелата като бързеи
за двадесетминутната почивка
на онзи никой, път поел за никъде.
( А с „ никъде „ надежда се бродира
дори по риза, мъртвия завила).

Пръхти до кръв нагрят локомотивът
и търси сянка тежката му пара
в насрещните, угасващи дървета-
разголени се клатят, сякаш кабели,
с прекъснат ток гърдите си извили.

Плешивото дърво е нямо винаги,
защото само вятър разговаря
с листата му, които като устни
отхапват се- от никого целунати.

Мълчание.
В купето ми- дърво.
На мястото, където мен ме няма.

След тази уморителна почивка
със мирис на кебапчета и кошници
дървар съм, а душата ми е брадва.
Дървото си отсичам. Но без корена.

Пристигане. Мълчанието свърши.
Купето е остатък за бинокъл.
Жена с черешов дъх топи перона-
надушвам го, когато даже въздухът
в маслото върху релсите се пържи.

От корена пораснал приближавам.
Дърво- с листа напук.
В листата- устни.
А в устните- отдадени череши.
(Целунати черешите не гният).

Дърветата са две. И не са неми.
Изобщо не са неми за прегръщане.
И клоните прегърнати са пепел.
Но всяка пепел пази вечността си.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf