|
|
|
|
Начало |
|
Творби |
|
Автори |
|
Клубове |
|
е-издания |
|
е-книжарница |
|
Истории |
|
Лексикони |
|
SMS-и |
|
Форум |
|
Чат |
|
Други |
|
|
|
|
|
Вътрешен разрез...
Те бяха нещастни... бяха много нещастни! Инстинктивно погледа ми се спря върху наведените им усещания за смисъл. Дори не поискаха да последват вятъра в неговите гъвкави движения, който така поривисто ги подканяше да се слеят в едно.
Едва ли моят дълбоко съчувстваш поглед щеше да им помогне. И все пак то беше по-силно от мен. Странно как човек върши неща макар ясно да съзнава тяхната ненужност. Какво, ако знам за себе си, че изпитвам състрадание - ще стана по-добър ли? Или просто ще си докажа за сетен път, че съм неспособен да се потискам достатъчно добре. И какво като те гледаха към слънцето? Да не би жълтият цвят да им даваше предимство в това да се нещастни? В тези мигове на себе-определяне така и не разбрах какво всъщност ме кара да остана при тях. Кое е това странно и мистично нещо, което приковаваше моето желание да съм там. Не съм мазохист та да обичам да гледам нещастието на чуждите. Още по-малко обичам да се замислям какво го е предизвикало. И все пак упорито и неясно бях сред тях. Направи ми впечатление отново проявената от мен подсъзнателна егоистичност. Дори сред толкова много нещастно съществуващи живи организми, аз пак мислех и изследвах себе си и своята безгранична нужда от идеализиране, на мисловната ми дейност. Отново се упреквах, че характерно ми е заложено това, да се противопоставям сам на самият себе си когато няма кой друг да го направи. А да помисля как мога да помогна, или как да избегна моето някогашно попадане под общия знаменател на нещастието - НЕ! Тези мисли бяха неудобни и аз разбира се ги игнорирах бързо - елементарен и безкрайно празен се чувствах на моменти и то от самият себе си...може би защото в онзи миг аз бях като всички онези неусмисленни слънчогледи закотвени в своето нещастие. И все пак аз ги гледах, а те нямаха какво да гледат. Беше облачно и слънцето се криеше зад смътната мантия на черни облаци, които в онзи миг бяха изтъкани от празните погледи на слънчогледите. Колко елементарна и наред с това погубваща е тяхната зависимост. Стоящи с немощният си и празен поглед, също като онова улично псе очакващо да го замерят с огризки... Моето щастливо слънце мигом се скри, зад слънчогледовият облак на природната солидарност. А може би не съм чак толкова лош... а може би дори съм добър... а може би...
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: KLAAS
раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2008-06-17
прочитания: 254
точки: 52 ( виж далите точки )
коментари: 5 ( виж коментарите )
препоръчано от: 25 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7554
Автори: 2042
Произведения: 45998
Съобщения: 204708
Лексикони: 2049
Коментари: 68665
SMS-и: 800
Снимки: 4700
|
|
|
|
|
|
|
|
|
