Дори и своите ръце не виждам

от отеснялата си кожа.

От пръстите процеждат чувства

и не достигат до надеждата,

от имането на надлежна нужда,

без слизане обратно.

Разпаленото слънце на обяд

приема форма, която е

за времето си от и докато.

А после следва връзката им помежду.

От истината става тъмно. 

Преситено се лъжем.

А смяната на времето ни уморява.

Не питаме кога ще бъде ден и нощ,

парфюмено усещаме след душа.

През парата на огледалото

те виждам във очите си -

ще те изпишат в моя стих…

Ръцете ми не те докосват,

те себе си не виждат още…

Но имат ноти за начало,

останало след топлото у мен.

А ти си в стаята, до бялата си маса.

От светлото ухае стар рефрен

и пропълзява в мрака,

до пианото от нощен звук.

Ръката ти рисува залез.

И не познава моя.

Донякъде го помни само,

до следващата ми рисунка,

когато го дочакам.

От тъмното се стелят сенки.

Ръцете ми улавят светлината им,

изпълват себе си. 

Аз ги видях…